Много са хората, които са присъствали на легендарния концерт на SODOM през 1991 г. Не липсват информация и репортажи от събитието, спомени на известни и по-малко известни рок личности, факти и сказания… Въпреки наличието на тези свидетелства, многократно съм подканян от приятели, фенове и читатели да опиша преживяването, превърнало се в митология на българското метъл общество. Ще изпълня това ви желание по своя си начин!

Понеже събитието SODOM 91 е вече митология, аз бих могъл само да добавя едно свидетелство на случилото се. А всяко свидетелство е разказ – личен и дори интимен в някакъв смисъл. Случи се така, че посещението на този концерт за мен бе приключение. Макар да не харесвам такъв тип репортажи да са изпълнени с автобиографични данни на авторите им, в този случай няма начин да избегна някои подробности от личния си живот. (Имам запас от 4 -5 такива репортажа…) Още повече, че те са строго свързани със ситуацията, в която можеше да изпадне всеки метъл фен, имащ твърдостта да афишира открито принадлежността си към тази субкултура. Пък и допускам, че за читателите ще е интересно…

Септември месец 1991 г. аз се намирам все още под крилото на родната казарма. Там съм успял да се отвратя от морала на офицерството, безсмислието на мероприятията и неефективността на военната доктрина на Българската армия, която трептеше, разкъсвана между руските си устави и собствените си интереси. Намирах се във Военномедицинска академия, където мозъкът ми прегаряше от мисълта, че SODOM идват в София. За да поддържа културното ниво на бойния състав, ръководството на клиничното отделение ни води под строй в киното на болницата, където прожектират „Стената“!!! Това ме разтърсва дълбоко, защото, всъщност, обитавам психиатрията на Военна болница и то първия етаж – място без свободно придвижване на пациентите… А денят с главно „Д“ наближава. Така че преодолявам желанието да обръсна веждите си, в името на човешкия си изглед.

Голяма бе школата на Софийския гарнизонен арест – място, което армията бе принудена да закрие в последствие… Част от „обучението“ ми там бе да придобия способността да карам различни заключващи устройства да предават своите тайни. И така, успях да изработя шперц за вратата към вътрешния двор на психиатричното отделение. Достъпът до външната врата бе сериозно ограничен чрез санитарно помещение. 15.09.1991 г., неделя, 13:00 ч. – време, в което целият персонал на болницата рязко се дезинтересира от задълженията си, поверявайки безопасността на болните в ръцете на летаргичните дежурни екипи. Издебвайки самотен момент в правия гол коридор, се измъквам в дворчето за разходки. Оказва се, че бравата на вратата е повредена и не може да се заключи от външната страна. Оставям следата – след SODOM вече нищо няма да е от значение. Тъмнозелената ограда, опасана с бодлива тел, откъм западната си страна е поддържана малко по-небрежно, заради граниченето си с Инфекциозна болница. Още от Гранични войски, където служех, знаех че вътрешните граници от всякакъв тип се пазят много по-зорко от външните… Преодолявам препятствието със сравнително малък брой дупки и драскотини. И ето ме – щастлив, в свободния свят … гологлав, по зелен халат и оранжева пижама!

Отдалечавайки се от района с няколко болнични заведения, хората започват да ми обръщат повече внимание по улиците. Успял съм да се свържа с моя съученичка, която да ми осигури цивилни дрехи. (Хапче, не е забравена добрината ти!) Не ползвам транспорт, за да не притеснявам другите пътници. В района на университета, където ни е срещата, хората започват вече старателно да ме заобикалят. Проверявам какви концерти съм изпуснал, преглеждайки плакатите около Клуб 113+ (Малката театрална зала на Ректората), където по това време се правеха рок събития. Момичето се появява с дрехи на малкия си брат. С гола глава, ¾ бежови джинси, кубинки и възкъсичка фланелка, добивам вид на подранил във времето си скин. Следва бързо придвижване до стадион „Академик“.

Пред стадиона се e стeкло огромно разноцветно множество. Освен металните „униформи“, показващи тотална национална репрезентативност, на място е изплувало пънк обществото, старата хипария, хора, запленени от балкантонските издания на DIRE STRAITS, Tina Turner, Rod Stewart, както и самотни почитатели на Chris de Burgh и неамнистираните (или направо казано: все още инкриминираните!) към този момент PINK FLOYD. Софийското метъл братство в основната си спойка е SLAYER-итско, докато в почти всички останали градове на страната SODOM са главен култ! Автомобилите с разнообразни регистрации са разхвърляни по околните неподдържани поляни, като в стая за игра на великански деца. Там някъде се затъркаля и един болничен халат с пижама… Откъм подстъпите за стадиона извират тълпи, пристигнали с влак. Цялото това благородно множество ми позволява да изръся заветните 22 лв. за рекордно кратък срок и да си закупя билет от касата пред стадиона. Бързам да вляза рано, предвид малката, но съществуваща вероятност изчезването ми да създаде проблем. А задължителното ми присъствие на подобни мероприятия е известно на военните власти от дните на българския Woodstock – фестивалът „Рок за оцеляване“ в Слънчев бряг, проведен между 29 и 31 август 1991 г.! С влизането на стадион „Академик“ всички организационни проблеми са решени на този етап и аз се отдавам на удоволствието.

Разказвал съм ви вече, какво представляваха ограничените пространства по време на рок концертите на стадион „Академик“ през 1988 г. и 1990 г. Тенденцията свободното пространство пред сцената да расте се бе запазила и огражденията този път прехвърляха лекоатлетическите пътеки и стигаха на терена, на няколко метра от сцената. На входовете между трибуните и терена вече ги нямаше своеобразните КПП-та, а милицията по това време вече се бе прекръстила на „Полиция“ и се бе изтеглила от източната страна на огражденията – в буквален и в преносен смисъл.

Някъде около 17:45 ч. на сцена се явяват CRASH в класическия си втори състав с Плебея зад микрофона и Църо [R.I.P.] на барабаните. Квинтетът забива ултра-бърз Thrash в духа на 80-тарската надпревара за скорост. Все още недоизгладените дефекти в озвучаването подчертават известна какафония на сета им. Какафонията, обаче, бива овладяна и докато все още много хора чакат проверката на входовете на стадиона, CRASH изковават представянето си с маниер на класици от ранга на ASSASSIN и SADUS. Няма излишни реплики и прокламации – сетът е 30 минутен и българската банда го насища с Thrash Metal с високо октаново число. Чухме едно от най-добрите представяния на материал, сходен с този, който щеше да запълни дебютния им албум от 93 г. – „Unreal Dreams“.

Още от средата на 1990 г. ЕРА спряха да се появяват по сцените, като пропуснаха легендарния втори фестивал „Рок ринг 1990“ (15 юли 1990 г.), както и шоуто „Металният рок на новото поколение “ в зала 1 на НДК, което бе снимано за BBC–Europe Express и където дори бяха обявени предварително (11 юли 1990 г.). На благотворителния концерт в помощ на бездомните животни Cat-Dog-Rock (24 август 1991 г.) част от групата бе поддържаща за сета на организаторката – Милена. Обикновените фенове още не знаехме, че формàтът ЕРА+МИЛЕНА е проект с по-постоянни параметри и че в самата група са настъпили необратими промени…

В лявата част на широката, но малко плитка сцена, бе поставена маса с наредени прибори. Група ЕРА и МИЛЕНА се появиха заедно на сцената, като певицата и новото лице – Фънки седнаха на масата и спретнаха семеен скандал с чупене на съдове, при което сетът им стартира с „Развод“ от старото творчество на Thrash ветераните, като двамата солисти си партнираха. След това изпълнението им продължи с песни от творчеството на МИЛЕНА, но изсвирено малко по-шумно в сравнение със студийните записи. Фънки в цялата му прелест по нощница, както и новото творчество на ЕРА, щяхме да видим чак на 29 март 1992 г. в зала Фестивална… Впечатлението от комбинацията ЕРА+МИЛЕНА бе изненадващо и с не достатъчно качество за повечето фенове. Много от нас очакваха два пълнокръвни сета, а получиха един. Преди SODOM, трябваше да покажем и повече Thrash мускули!

След прибирането на ЕРА+МИЛЕНА имаше поне половин час до качването на хедлайнера на сцената. През това време трибуните се оголиха и теренът на стадиона се пълнеше все повече. После пред огражденията и по цялата дълбочина на равното човешкият килим стана доста плътен, а трибуните се кръвонапълниха отново. Малко преди SODOM да излязат, само два – три метра от задната част на терена, пред бетонните ограждения на трибуните, ставаха за свободно придвижване между хората. Останалото бе плътно притиснати тела. Здрачаваше се.

Когато звук и светлина ни пометоха с „Аgent Orange“, огромни сили лашнаха публиката в едната посока и от пред сцената моята съвкупност от плътно прилепени тела се озова доста в страни. Всички вкупом се втурнахме наобратно, като постигнахме ефект, доста по-голям от желания. Като прашинки, лашкани от вятъря се носехме в този доста опасен танц. Без пауза влиза „Sodomy and Lust“, а тълпите са в бяс. Случваше се някой да падне, но успявахме да си помогнем взаимно. На няколко метра пред мен имаше строен двуметров момък, когото викаха да помага за паднали хора. Здравенякът с мишци разтваряше тълпата (Нещо, което бе непосилно за мнозина в онзи момент!) и вадеше падналите. Единствено естеството на рок културата не позволи да се стигне до сериозни инциденти през тези първи минути от свиренето на SODOM. (Години по-късно няколко рап хлапета щяха да се избиват в дискотека при сходни обстоятелства в минималистичен вариант…) Тълпите се поумориха и се успокоиха малко. Застанахме на приблизително постоянно място. Tom Angelripper нареди на охраната да изведат някакъв човек от пред него и го качи на сцената. Небезизвестният фен – Венци Kiss-а с перфектен грим на Gene Simmons стана част от шоуто за един кратък момент.

По това време в метъл средите бе актуално разискването, дали SODOM твърде много са се комерсиализирали с албума си „Better off Dead“! За някои от най-бруталните фенове, SODOM 90 бе твърде мелодичен. (METALLICA 91 още пътуваше към България… Липсваха комуникационните възможности на съвременния свят, както и официални издания.) Още с третото си парче – „An Eye for an Eye“ рурските металурзи доказаха на практика, че звученето им е тежко и монолитно, като силата на парчетата и посланията им само подобряват качеството си! И по време на сета си го доказаха още доволно много пъти. Песните се ковяха една след друга в смазваща сила. Бавно и полека другите концерти, които бях посещавал до тогава започнаха да бледнеят.

Доста усмихнатият и приветлив Tom Angelripper, така, както бе с фланелката си на MOTORHEAD, ни обясни почитта си към групата преди кавъра на „Iron Fist“. Нивото на английския ми по това време е такова, че ако ви кажа точно какво е казал, това няма да е спомен. Но, както тогава, така и днес, това не е от особено значение… Дръм солото е трашърско: с плътни двойни каси, изтъкано от ритмика, където сложните компоненти са вплетени, а не преекспонирани. Стадионът реве „Sodom“ и „Bombenhagel“ почти непрекъснато. Бързите песни се редуват със среднотемповите чукове. Съвършенството им е такова, че радват в еднаква степен! Хватката на телата поотслабва, но тълпата продължава да е плътна. Няма бири, няма пуканки. Фотоапарат не можеше да се внесе.

Зрелището, какво са способни да извършат трима немски трашъри с инструментите си, си остава неизказуемо. Дори да имаше видео от концерта, то едва ли щеше да побере в себе си невероятността на преживяното от нас в онзи момент. Сякаш докосвахме истинската свобода! Онази, която съществува някъде… Два часа концерт с песни, никоя от които не бе излишна или по-малко съвършена от другите. След кратко забавяне SODOM изпълняват желанието за „Bombenhagel“. Кое е било бис и кое в програмата никой не може да каже, защото скандирането траеше над два часа, почти непрекъснато. Факт бе, че това се оказа последната песен от приказката.

Дълго се спекулира колко точно фена е побрал стадион „Академик“ тогава! Веднага след концерта казаха 5 000 човека. Няколко седмици по-късно числото нарастна до 7 – 8 000. Десетина години след концерта Sofia Music Enterprises заковаха бройката на 12 000 и това се разпространяваше дълго време като обективна, официална информация. От няколко години редовна чета и чувам за 15 000. Имайки предвид опита си за мястото, разположение, ограждения и структуриране на публиката, моята скромна преценка за посещаемостта на SODOM 91 маркира квадратчето 6 000, без да знам дали ще спечеля…

Излизането от стадиона ставаше изключително бавно. Многочасовото стоене в плътно притискаща тълпа водеше до желание да напуснем без да се блъскаме и дори без да се докосваме. Хората от терена бавно се разреждаха, изчаквайки всички останали. Някъде из околностите на стадиона осинових отново болничен халат и пижама, търкалящи се измежду бурените и безразборно паркираните автомобили. Задължителните бири с приятели поехме от унифицираните бутилки на комунизма. Чакаше ме завръщане към един друг свят.
Час след полунощ вече съм се промъкнал в двора на „родната“ психиатрия. Лека козметика на шперца и той отваря вратата откъм двора за разходки. Внимателно заключвам отвътре в непрогледния мрак. Оптимистичният вариант е никой да не е усетил липсата ми.

Чах, чах, чах, чах – светват всички луминисцентни лампи и два прожектора, насочени към моята особа. Дежурен екип, включващ оперативен офицер и всички лекари от психодиспансера е мобилизиран, заради извънредната ситуация. През отключената врата са избягали общо трима човека, като единият е офицер с реални психични проблеми.

– Ти знаеш ли какво ще ти се случи сега? Ще гниеш в затвора **** ****! – съска ми някакъв дежурен. Лекарите ме гледат въпросително. – Какво правиш?

– Въобще не ми дреме! Аз бях на концерт на SODOM! Вашите малки мозъчета дори не могат да проумеят какво означава това! Не мога да ви обясня колко незначителна е болницата ви, армията ви и цялата ви сериозност, в сравнение с това! – Хвърлям им шперца аз и се усмихвам… Удължаващите се физиономии изглеждат така, сякаш ей сега ще извикат санитари. Санитарите, обаче не са в спешния екип.

Рано на другата сутрин чакам пред кабинета на завеждащия психиатрично отделение на Военна болница, придружен от ВКР-съгледвач и заедно с други посетители. Полковник доцент доктор Миланов излиза пред вратата на кабинета си, застава на чердженцето пред нея, размахва енергично ръце, все едно лети и подсвирква в опит на чуруликане. Абсолютно всички гледаме в почуда и недоумение.

– Е, айде де! – Каза недоволно доктора. – Кой е от ВВС? – Войник и офицер сякаш са събудени от сън. – Ми влизайте! До кога ще ви викам?

По-късно идва и моят ред.

– Такааааааа… Редник, къде се виждате Вие да служите оттук нататък? Къде да Ви пратя?

– Аз оттук нататък не се виждам да служа!

– Добре. Мога да Ви помогна. Ако подпишете този документ, мога да Ви изпиша и освободя още днес. – Подава ми лист хартия докторът. Документът представлява декларация, че няма да съдя държавата. Днес? Огромно изкушение! Подписвам го. Изчаквам доктора да напише епикризата ми на доста разнебитена пишеща машина.

– Н-но, аз!?! – заеква джандарът ми.

– Вие сте свободен. – отсича доцентът по полковнишки.

Основното заболяване в епикризата ми, общо взето, е „хеви метал“… Останалото са разяснения, как военните власти нямат нищо общо със заболяването ми! Има и драматичен пълнеж от кратка и доста изкривена моя биография. Мисля, че концертът на SODOM е уникален сред единиците, отразени в медицинска епикриза! Сериозен синдром на заболяване…

Вечерта съм на концерт в читалище Христо Ботев на първия от трите дни на рок фестивала „Златен куб“ за пръв път като свободен човек от година и половина. Свирят български метъл банди. Хедлайнери за тази вечер са ИМПЕРАТОР…

SODOM донесоха реална свобода за мен. Или поне така си мислех тогава…

P.S.
Оказа се, че Федерацията на анархистите в България и неправителствената организация „Хора без оръжие“, както и множество съдействащи ми приятели, са изнесли писмо до Амнести Интернешънъл през Франция за престъпленията, извършени срещу мен от военните власти. (Една много дълга и различна история…) Седмица, преди описваните събития Амнести Интернешънъл бе изпратила анкетен лист за мен и актуалното ми състояние и препоръки на правителствено равнище! Това, всъщност, е била причината за спешното ми оневиняване и уволнение! Всички власти старателно са укривали писмото, докато е дошъл крайният срок да се върне отговора на анкетния лист.

Всички присъди и наказания, които бях получил, бяха отменени или анулирани.

Командният състав на поделението, в което служех, бе сменен в резултат от писмото. Бе закрит и Софийски гарнизонен арест, а началникът му – набързо пенсиониран. Година и нещо преди това трима надзиратели-войници от ареста са били убити по домовете си след като са се уволнили от служба. Убийствата са неразкрити. Случаят – потулен.

Две седмици по-късно бе направен опит да ме задържат неправомерно в Дисциплинарна рота, докато си събирам документите от там. На тогавашния плевенски главен прокурор се наложи да работи в неделя… И до днес съм единственият човек, самоотлъчил се от дисциплинарна рота и неосъден след това.

На всичките ми роднини е било разяснено, че колкото по-малко се шуми, толкова по-безпроблемно ще е бъдещето ми. За съществуването на някои роднини научих тогава…

„Хора без оръжие“ бяха жестоко репресирани и принудени да емигрират.

След множество материали за казармени инциденти и извращения, сред които и моят случай, вестник „Поглед” бе закрит. След година започна да излиза пак със съвършено различен екип… Гражданското общество бе отложено…

Ръководството на Столична криминология оказа сериозно съдействие да бъдат прекратени опитите на военни офицери за преследването ми, заради абсолютно чистото ми досие. Благодарен съм на професионалистите!

Въпреки, че името ми липсва по регистрите на психодиспансерите, за военните си оставам тежко болен. От „хеви метал“! Мисля, че оставам единственият притежател на официален военно-медицински документ за това.

SODOM !

Rock Thrashler
15-16.09.1991
Стадион „Академик“, Психиатрия на ВВМИ
Благодаря на всички!