Ето че и рок-фенът може да се почувства бял човек. Време беше, след като мина 40-те, па и 60-те… Шегата настрана, това беше в общи линии възрастта на посетилите на 3 октомври откриването на клуб „Джой стейшън“ в Студентски град. В което няма съвсем нищо лошо, разбира се. Просто ми се ще и ние в по-долната граница на този диапазон, пък и по-младите, да си имаме хубав клуб, където са слушаме примерно пост-блек, прог-метъл, електро-метъл и прочее по-зрели варианти на екстремната музика – ей така на спокойствие, без страдащи от хиперактивно разстройство…

Но стига лирични отклонения. Клубът надминава всички очаквания. На слизане от таксито ме посрещна ярко огрян вход, напомнящ лъскаво кино, с огромен афиш: „Tonight: Joe Lynn Turner“. Пристъпих навътре с леко свито сърце – подгрявайки за концерта, бях позакъсняла, и си мислех, че за мен място пред сцената няма да има. Макар да ми се искаше да се юрна към нея, нямаше как да подмина белите луксозни тоалетни току срещу главния вход; а след като любезни хора ми скъсаха билета, също толкова бели маси попаднаха в полезрението ми, заедно с кокетна сцена. Няма как това да е основната сцена, помислих си – та пред нея няма никой, а е вече 20:25 часа… Отправих се към бара, където за 3 лева получих голяма бира и пакет чипс (!) и се информирах, че именно тук ще излезе звездата.

Самия Джо мернахме в 20.40, когато и група хора малко по малко се събра пред сцената. (Точно до мен плахо се настани млад мъж, който впоследствие пламенно размахваше плоча на „Рейнбоу“.) Хора в изключително приятен контраст с лъскавината на заведението. Е, възрастният господин с анцунг можеше да се облече повече в тон с дамата си с копринена пола…

Та така, комфорт без претенция. Дискретни маси, като тези за седящи са едва на порядъчно разстояние от сцената; закачалки до масите; не на последно място – видеостени.

В такива импресии се изниза времето до появата на Джо на сцената само пет толерантни минути след обявения час.

Как да не идва през ден този човек, след като феновете на „Рейнбоу“ и „Пърпъл“ пееха заедно с него всички текстове; някои бяха донесли плочи; млади девойки го дърпаха в ъгъла (което явно най му допадна – почти полегна на плота до тях)…

Още отначало, обаче, нещо наруши предвкусваното от мен удоволствие. При все, че концертът очевидно беше на вокалиста Джо Търнър, отпред чувах предимно китарата на Николо Коцев. Изобщо, макар нищо да не разбирам от озвучаване и да не искам да споря, за мен беше от първостепенна важност едно: не си чувах певеца!

Без да искам да съм груба – „Фобос“, групата със Звезди и Нелко Коларов, които обикновено свирят с Джо, винаги са звучали абсолютно професионално и никога не са го заглушавали. Не мога да кажа същото за Николо и „Кикимора“ в „Джой стейшън“ – но пък и самото озвучаване в клуба според мен не беше в ред. Има доста отзиви на доволни хора, които или не са били пред сцената до мониторите, или това е първият им концерт въобще; или, що се отнася до Джо, не са били примерно на феста във Варна с перфектно озвучаване…

Дано клубът предложи по-нататък все по-качествени изяви.

Апропо, концертът бе напълно разпродаден при цена на билета 38 лева. Едва след края му обозрях публиката и разбрах колко добре бе посетен; схванах, обаче, и защо се потих през целия концерт. От време на време се правеха бегли опити да ни разхладят отпред, които следваше да са доста по-смели. Най-абсурдно за мен бе светенето в лицата на публиката с прожектор, хвърлящо в тъч и фотографите. Както и да е, цялостните ми впечатления са повече от положителни.

Не чувайки обаче Джо, се унесох във въздишки и догадки – кой ли му е пластичен хирург, па перукер, па къде си прави зъбите… ама колко добре му стои кадифяната блузка, след като страшно е отслабнал от лятото насам. Е, черните очила през половината от песните ми дойдоха вповече, но какво да се прави. Поза, която, при подобаващо озвучаване, е наистина завладяваща. Вадещият душата с памук тембър плюс италиански чар ме грабна едва на Can’t let You Go (слава богу, парче което не дава много пространство за изява на виртуозни китаристи…). През по-голямата част от сета Джо отдаваше почит я на Дио, я на колегите си от „Пърпъл“, като парчетата бяха доволно „тежки“ – и макар Търнър да влиза в обувките на Дио идеално, липсва ми мелодичното му амплоа. Нещо повече, на няколко места той загатна и за изкушението си от соул-музиката – би било чудесно тези импровизации да бъдат разгърнати. Highway Star пасва повече на Metal Church, отколкото на crooner-a от Ню Джързи…

Но каквото и да говорим, разгорещихме се порядъчно. Към края на концерта куфеехме в истински рокенрол, като за пръв път виждам Джо толкова playful. Напълно повярвах, че софийската публика му е любима – макар да бе уверил в същото бургаската и варненската.

Сетът малко се различаваше от обичайния му (със сигурност Cut Runs Deep е била чудесна изненада за феновете), но като цяло бе рутинен. Но комплейнтс – очакваме пак Джо, образно казано, другия месец – а защо не и в „Джой стейшън“, които ще са си изгладили детайлите. Към това желание отново добавям пожелание за успех на клуба. Надявам се да ни изненадват все по-приятно и да видим повече от любимите си легенди.

Ако трябва да бъда наистина смела в мечтите си, бих се надявала на реализация на една идея, витаеща от години в клубното пространство… Концерт на Халфорд, пък ако ще и с цена на билета над сто-двеста лева. Осемстотинте души, прежалили близо 40 за Джо Лин Търнър, са достатъчен атестат за нуждата от подобна музика и пространство.

Няма как да не отбележим носталгично, че тази година Джо отбелязва 10 години откакто ни е посетил за пръв път. Всяко негово идване е, разбира се, повод за радост – а носталгията е свързана с несъизмеримо по-голямата посещаемост на рок-концерти тогава. Година след година рок и метъл-публиката оредява: от концерта на Джо с Николо Коцев и Brazen Abbot в пълната зала „Христо Ботев“ на 31 юли 2003-та, до този с Николо и клубната му група „Кикимора“ отново недалеч от въпросната зала, но пред неколкократно по-малко фенове. Тъжно-удивителен е самият факт, че отчитаме посещаемостта в „Джой стейшън“ едва ли не като фурор, при все че формата на вокалиста завидно не е мръднала почти на йота.

01. Dеath Alley Driver
02. I Surrender
03. Perfect Strangers
04. Cut Runs Deep
05. Jealous Lover
06. Man on the Silver Mountain
07. Kill the King
08. Can’t Let You Go
09. Stormbringer
10. Can’t Happen Here
11. Highway Star
12. Spotlight Kid
13. Burn
14. Long Live Rock’n’Roll
15. Blаck Night

Текст и снимки: Диана Чавдарова

София, клуб Joy Station

3 октомври 2013 г.