Тъй като не може да бъде описана магия, няма и да се мъча. Дори да имах словесността на Байрон, съмнявам се, че близкоизточният чар би омаял докрай онези, които нямат в кръвта си наследството на прадеди далеч от бледото славянство.

С какво да започна? Доскоро не бях особен фен на ORPHANED LAND. Защо – отговорът е прост. Както чух и тази вечер, предишните им албуми са доста усложнени, „прогресивни“, както обичат да казват някои – с твърде много накъсани ритмични смени и други белези на жанра; с твърде много рок, ако щете. В едни MELECHESH чувах повече близост с Изтока. А истината е там, в кръвта, в автентиката… Не само, че мелодията е върхът на всяко музициране, но народите от Близкия Изток и Северна Африка са изначално благословени с мелодия. Това е, което Orphaned Land експлоатират докрай в All Is One, правейки своя „прогресив метъл“ да звучи изящно, без да е сложен; интензивно, без да е агресивен. Тук изобщо бих снела нищозначещото „прогресив“ и заменила с „фюжън“… прекрасен етно-метъл фюжън. Метълът може да е чиста радост. Може да е музика, в която се вливаме и „течем“ ведно с любима група.

За мое щастие, групата изсвири голяма част от песните от последния си албум. Върхът на музицирането им за мен бе Let The Truce Be Known, макар това да е доста относително. Всяка песен, всеки тон бе наслада. Не се случва често да си в плен на албум, който, чут на живо, да надмине очакванията… това сториха ORPHANED LAND. Всяка линия, всеки орнамент бяха поднесени с чистота и изящност. Нека прибавим и лъчезарието на израилтянските момчета: концерт – слънце.
За мен той бе и още по-специален. Имах си едно любимо живо изпълнение на ORPHANED, турската песен Estarabim. В момента, в който разбрах, че до мен са няколко симпатични фена от Турция, ги накарат да скандират за песента… Групата веднаха откликна! Ех, не куфяхме ли, не танцувахме ли, хорА ли не играхме с комшиите! (Впоследствие други хора споделиха, че са скандирали за любима песен и също са я получили: по един или друг начин, убедена съм, че всеки на този концерт-празник е бил „специален“.)

Какво по-добро въплъщение на цялата идея All Is One.
Идва ми наум един български документален филм – „Чия е тази песен“. Там се разправяше за песен, която всички балкански народи припознават като своя и ревностно бранят, ако ще с цената на война. Въпросната е и т.нар. „химн на Странджа“. А мелодията е я турска, я близкоизточна… На кого му пука чия е? Просто песен!
Преди да се замисля защо чувствеността и грацията, характерна за нашите народи, се изражда в конфликти, просто ще си пусна пак Orphaned, нашепвайки желание да дойдат пак… ама скоро!
Така де… Kobi говореше чист български. Баба му варяла леща.

Пропуснах както подгряващите групи, така и да запиша сетлист. Помня обаче, че получих много повече, отколкото се надявах, след като OL (почти) завършиха с парчето от All Is One, което ми е любимо и ме юрва на дансинга – Ye Benaye. На всичко отгоре, с цялото си невежество, не подозирах че правят една стара йеменска песен, която знам от Офра Хаза – „Sapari nogil batemo“… всъщност, любимото ми на Офра. Съжалявам за тавталогията и еротичните аналогии, но OL са много повече, отколкото очакваме.
Тяхното „айдееее“ едва ни позволи да се възпрем, за да попием болезнено красивата „Children“, посветена на сирийските деца. Толкова много разнородна емоция имаше при тях. Толкова… човещина.

Диана Чавдарова

11.10.2013, Sofia, MixTape 5