Харесвам да ходя в Созопол. Харесвам, защото съм идвал в него много много пъти. Харесвам, защото не само въздухът е напоен с творчески еликсир, но и защото са много малко паветата, в които да не съм се препъвал, бордюрите, върху които не съм присядал и къщите в стария Созопол, чиято вътрешна архитектура да не съм изследвал. Затова е малко тъжно, когато старинните пейзажи изчезват, за да отстъпят място на многоетажни хотели, крадящи от небето над стария град. Когато дървените стряхи с подпори от естествено извита дървесина се скършат под напора на бетонните кубове с декоративни геометрични имитации на укрепващи съоръжения. Когато смокинята се засрами пред капковото напояване на зелената морава. Когато недостъпността на бреговете и военните кораби отстъпят пред мутроидните яхти и катерите на Гранична полиция. Но някои неща се завръщат или пък никога не се променят…

Югозападният ъгъл на пазарния площад доста години бе потънал в забрава и спокойствието на неатрактивно място. Нефункционалната география се подчертава от отколешно-запазените стъпала, разделящи нивелираните площадки, върху които често се трупаха други артефакти, обречени на забрава и отритване. Ако питате някой турист за текилата, той ще ви отпрати към пристанището, където при подходящи метеорологични условия множество варели създават усещането за опиянение още преди първите питиета. Други ще ви посочат бар, кацнал на старата обществена тоалетна в морската градина. Но Текилата бе точно в онзи югозападен ъгъл на пазарния прощад още преди из цяла България да се нароят заведенията „Tequila Bar”! Безчет са раните, цицините и синините, които съм добивал по стъпалата, където се позиционираше Текилата. А там дивашки се танцуваше денонощно рокендрол! Не от друго бяха контузиите…

Твърде скъпи са ми преживяванията с пълна с пясък уста от созополския плаж, вълшебната музика на звездите над созополските скали, меката топлина на възедричките павета, пазили неведнъж опиянения ми сън, мирисът на прясноизпържена цаца, целебният дъх на гниещи водорасли под прозореца, чийто дъх е сякаш същността на живота и прахта от песъчливата почва, гъделичкаща корените на разрошените ми коси. Приятелите и непознатите, които свирят на китара и пеят по цели нощи до забрава рок парчета на гениални автори и свои песни, галещи съзнанието и сърцето с по-дълбок или по-психиделичен смисъл. Затова все се завръщам тук. Тези неща винаги ще си останат същите!

Старателно отмивам полепналия по краката ми пясък с приятно топла вода и надувам климатика на степен „Арктика”. Децата бързат да се загърнат с одеяла пред телевизора, защото знаят че ги калявам… Салата от октоподи и кралски скариди с броколи и свежи аспержи в дресинг от трюфели и бри, поддържат морския дъх на филтрираната атмосфера. МР3 плейърът трудно достига стандартите на живото свирене, но от гледна точка на позахабения ми от концерти слух, не хващам разлика. И усещам онова лелеяно завръщане към дивото си състояние, което остава неизменно!!!

Стенли

Появата на Аполония и в частност на рок музиката в нея още по времето на социализма и уникално събитие, което до ден-днешен е едновременно форум на неформалните изяви в изкуството, подиум за казионното дотирано представление и убежище на опошлялите ретроградни сценки от неотиващото си соц. битие… Тази еклектика от официоз, контра-култура и халтура сякаш сътворява нов вид качество в изкуството. То рядко намира своята цялост, но се случва понякога. Обеднялата откъм рок-изказност комунистическа  идеология, след кратка заигравка с кънтри музиката, горещо прегърна new wave стилистиката и я превърна в официалното неформално движение в България! Факт, който има своето отражение и днес, но този дълъг разказ ще оставим за друг път… Сега само ще щрихирам концерта на Стенли. Набързо сглобената лайв формация, вклюючваща Димитър Ковачев – Фънки (b.), Иво Чалъков (g.) и Стефан Попов (dr.), ни върна в романтичния период на рок изявите. Стенли пееше сякаш тайно под някоя смокиня реди съзаклятия, пресипнал от ледената бира, разтворила вдъхновението му. Почти плейбековите, златноорфееви ритмично-клавирни звуци не изключваха притаеното (като сила на звука и като изява на агресия) живо свирене. Напълно интегрираното изпълнение загреба с пълни шепи от духа на Аполония. Сетът, изпълнен с дисидентство, опитоменост, ретро звук и съвременно озвучаване събра в себе си хубави песни не само от творчеството на Стенли и ТАНГРА, но и малко по-маргинални парчета от онзи период на безвремие, когато България се ослушваше приведена, докато другаде по света гърмеше една псевдо-перестройка… Когато пътят на българския рок за Европа минаваше през Москва… И всичко това, с всичките си добри и не толкова добри страни, се разгръщаше в един модерен амфитеатър! Безвремие, еклектика и дух непроменим, като историята!

Стенли

Нацисти!!! Тази любима мантра съм поемал лицево и съм хвърлял в лица (Когато дискусиите деградират в достатъчна степен…), тъй че, включете си рецепторите за хумор и ме полу-извините за някои закачки в следващите редове! По местната национална нацистка телевизия тече предаване на водещия, прочул се с облеклото си на нашивки (по-известни от старите речници като кръпки). Музикалното по своята същност предаване, този път е посветено на бардовете. Бардовете са поетите с китара от „Ален мак” на рок света… Младо момче прави убедителна пропаганда в полза на наркотиците. Още преди да започне първата си песен, то ни подканя да разберем, че Джими Хендрикс и Джим Морисън са велики поети не без помощта на въпросните! Хубави и умни песни пя момчето. Страданието на лирическия герой в първата от които бе изразена с: „Не, че е друсан, но е слисан”! Смислена и обоснована пропаганда за наркотиците течеше по нацистката телевизия. Една куха китара и един красив глас. Красив глас, който казва твърде истинни неща по твърде хубав начин. И всичко, което не успява да каже, го казва музиката по вълшебните си пътеки така, че смисълът да порастне до значима житейска философия. Умна музика за разбиращи хора. Източен блус. Не робски, но пост-диктатурен. Не геноциден, но след изтребление… (По примера на парламента…) По-пестеливо блус и по-щедро бард. Наистина ме върна в хипи вечерите по време на диктатурата. Някои неща си остават непреходни…

Бум! „Шуми Марица”. Утре е. Галерия „Бисера” поема лекото краниално изтръпване в следствие на свръхдозата фосфор, докато моите още спят, зъзнейки в квартирата… Супи за закуска в „Гинчика”. Сега вече е днес!

Краят на сезона е. Запъхтян сервитьор слага табели „Reserved” по всички свободни маси на Тъпото/Ocean Pub. Ядец! Сядам с малкия на двойна масичка в дъното на верандата. Порой от табели „Reserved” зариват околността на забравения от окупацията ъгъл! Късно… Обяснява ми, че ще чакаме много. Носи полупразна каничка вино. Доволен съм! Хайл, тъпчо! Уникален маркетинг, непроменим от десетилетия!!! Това поевтинява доста „билета” ми за концерта на ADY`S TRIO. А те са сглобили някои нови ефектни китки… Доколкото съм запознат с има-няма десетчасовия им репертоар, той не се е видоизменил. Има си неизменни неща!

Ady`s Trio

Помните ли Текилата от югозападния ъгъл на площада? Само ви пробвам… Там нещата винаги са били като от друга планета. Площадът вече се казва „Меркурий”, все пак… Като от незапомнени времена цяло лято там се лее див и необуздан рокендрол! И то на живо! Един от основоположниците на китарноориентирания hard`n`heavy metal в България днес се е върнал към фундаментите на рока в Текилата. GEORGE MARHOLEV AND THE BEST BAND IN THE WORLD! Rock`n`Roll класики от 50-те и 60-те се смесват с рок ориентирани евъргрийни от по-новата епоха, а купонът трудно спира. Когато в изпълненията се включва вокалистът от Йоркшир – David, групата шеговито се представя и като DAVID AND THE BABYMAKERS. Като изключим въпросния певец, цялата разнородна публика, както и музикантите ползваме онзи английски, който се ползваше и преди тридесетина години, като придобиваме силно подобие на скеч с НЛО… И ако това е ренесанс за Текилата, която понастоящем се казва Captain Jack, то някои други специфики на битието не само са си останали същите! Те не могат да се променят! Има една извечна простота в конструктивните решения на вселената…

George Marholev and The Best Band in the World

Колкото и да латинеем и ингелизеем, в графологията на рока „Бард рок” винаги ще се пише на кирилица! Някъде по линията Dylan – Висоцки има един възел на транслиране и ние, за добро или лошо, си оставаме категорично от едната му страна. Пропагандната песен не се появява или изчезва просто ей така. Тя може да страда от имитационна ретроградност или изпреварваща напредничавост, но е закована в кръчмарско-пъбовия социум. Обичам го този Созопол и затова винаги се връщам тук. Къде другаде човек ще усети необикновената свобода под звуците на диктатурната музика? Кога друг път децата ще заспиват през глава под климатиковия бриз, гледайки нацистка телевизия и слушайки протестни песни? И как на друго място човек би могъл да проумее непреходностите на вселената и консерватизма на битието?

Rock Thrashler
Относителната неопределеност на времето, Созопол