The Other Side

Начало » Ревюта

Category Archives: Ревюта

Telegram канал на The Other Side

Enter your email address to follow this blog and receive notifications of new posts by email.

Join 184 other followers

Последни публикации

Архив

UNBOUNDED TERROR „Faith in Chaos“, Xtreem Music 2020

Испанската Death Metal група UNBOUNDED TERROR се завърна с албума „Faith in Chaos“, издаден на 2 януари 2020 г. чрез Xtreem Music. Моят съвет към почитателите на този жанр е, да следат по-отблизо творчеството на тези ветерани.

Какво имаме… Песни от школата на MASTER, като „Hidding From The Light“, и такива, от школата на MORBID ANGEL, като „Insidious“. И с двете направления китаристът Vicente J. Payá се справя блестящо, като ги комбинира в изданието. Не мога да намеря забележки, още повече, че преслушвам този албум от месеци. За почитателите на класическия американски Death Metal.

Unbounded Terror - Faith in Chaos

Unbounded Terror – Faith in Chaos

UNBOUNDED TERROR, създадена през 1990 г. на остров Майорка (Испания), е една от първите испански Death Metal банди. Първоначално носи името PUTREFEACT MONSTRUOSITY, когато през юни 1991 г. приема сегашното си името.

Групата застава под крилото на Drowned Productions, чийто собственик Dave Rotten (AVULSED) е добър приятел на китариста Vicente J. Payá. Като резултат от сътрудничеството е издаването на дебютното демо “Sarcastic Souls” през 1991 г., последвано от дългосвирещия албум „Nest of Affliction“ (1992). Следват множество концерти в испания, както и два нови демо записа “Growing on Sorrow” (1992) и “Through the Dark Desperation (Evil Laughs Stronger)” (1993). След което групата замразява дейност поради проблеми със състава и Vicente се фокусира върху новата си Doom Metal банда GOLGOTHA.

През април 2019 г. Vicente J. Payá решава да събере отново UNBOUNDED TERROR, привличайки нови членове, оставайки единственият от оригиналния състав. Веднага пристъпват към подготовката на нов материал, като резултатът е “Faith in Chaos”, излязъл на 2 януари 2020 г. чрез Xtreem Music.

Unbounded Terror

Unbounded Terror

UNBOUNDED TERROR са:
Vicente J. Payá – китари
Andrew – вокали и бас
Portas – ударни
Juan – китари

Mrazek (9/10)


Елате в Telegram канала на The Other Side чрез следния линк t.me/theothersidezine и/или се абонирайте за нашия бюлетин!

GRIM FATE „Perished in Torment“, Xtreem Music 2020

Нидерландската Death Metal група GRIM FATE издаде дебютния си дългосвирещ албум „Perished in Torment“ на 7 април 2020 г. чрез Xtreem Music.

Шест парчета бавен и наситен Death Metal. „Abominations“ (4) е в най-добрите традиции на законодателите MORBID ANGEL. Брутални вокали на Pier Dijkstra, а китарите вкарват своя мелодичен почерк.

GRIM FATE е създадена през 2017 г. След демо записа „Decomposition“ (2017), мини албума „Emerging from the Crypt“ (2018) и сплит с PUTREVORE (2019), идва ред на дългосвирещия им дебют „Perished in Torment“.

Grim Fate - Perished in Torment

Grim Fate – Perished in Torment

GRIM FATE са: Pier Dijkstra (бас, вокали), Wim de Vries (китари) и Philippus Yntema (китари).

Grim Fate

Grim Fate

Mrazek (8.5/10)


Елате в Telegram канала на The Other Side чрез следния линк t.me/theothersidezine и/или се абонирайте за нашия бюлетин!

SUIDAKRA „Echoes Of Yore“, MDD Records 2019

Германците SUIDAKRA отбелязаха своята 25-годишнина с дванадесетия си студиен албум  „Echoes Of Yore“, излязъл на 15 ноември 2019 г., което говори за високата им продуктивност.

SuidAkrA - Echoes Of Yore

SuidAkrA – Echoes Of Yore

След кратко въвеждане започва „Wartunes“ (1) и се понасят баладични припеви и стандартни „келтски“ рифове по шаблон в съчетание с кречеталото, което се пренася от песен на песен, от албум на албум. Все пак, достойнството на парчетата е тяхната сравнителна краткост, така че разказваната в тях история няма да омръзне. В „Morrigan“ (4) хаосът е овладян, не случайно това е ключова песен в албума. „Rise Of Taliesin“ (5) рязко сваля напрежението от треснята – вечната балада за странстващия рицар, след която отново ви чакат бойните чукове, набиващи се в слуха ви, съпроводени с харшови вокали, каквито харесвам, разбира се в съчетание с напеви. В „Pendragon´s Fall“ (7) е внесено оркестрално разнообразие с повече симфоничност и разнообразие на китарите, а „Banshee“ (8) звучи епично. Битката продължава в „Warpipes Call Me“ (9), която е в духа на BATHORY и MANOWAR по своята баталност. „Lays From Afar“ (10) дава заключението на сагата „Echoes Of Yore“, придава усещане, че продължението следва. Оценката ми е умерена единствено заради високата летва, която SUIDAKRA държат. Този диск е задължителен за всеки техен фен.

news_SuidAkrA

SuidAkrA

CD/DVD версията съдържа 45-минутен концерт с HD качество на групата на Wacken Open Air .

SUIDAKRA в албума са:
Arkadius Antonik – вокали, китари, оркестрални аранжименти
Sebastian Jensen – чисти вокали, китари
Tim Siebrecht – бек-вокали, бас
Ken Jentzen – ударни
Shir-Ran Yinon – цигулка
Catalina Popa-Mörck – флейта
Bernhard Mahlmeister – френски рог
Robse (EQUILIBRIUM) – гост-вокали в „Havoc“
Sascha Aßbach – бек-вокали

Mrazek (7/10)


Елате в Telegram канала на The Other Side чрез следния линк t.me/theothersidezine и/или се абонирайте за нашия бюлетин!

DJEVEL „Ormer Til Armer, Maane Til Hode“, Aftermath Music 2019

Норвежката Black Metal група DJEVEL издаде шестия си дългосвирещ албум „Ormer Til Armer, Maane Til Hode“ на 18 октомври 2019 г. чрез Aftermath Music. Тя е базирана в Осло, Норвегия и обединява в състава си автора на песните Ciekals, Mannevond (KOLDBRANN, ex-URGEHAL) и Faust (ex-EMPEROR, BLOOD TSUNAMI), водени от желанието да създават норвежки Black Metal в духа на 90-те.

Няма как да не обърна внимание на горецитираната визитна картичка. Може би доста характерна за Норвегия, и DJEVEL не прави изключение от правилото. Осемте песни в „Ormer Til Armer, Maane Til Hode“ веднага ни хвърлят в китарна лудница, атаката от баса и динамичните барабани допълват музикалната картина. Перфектен бърз Black Metal, с майсторски забавяния и редуване със средно темпо, където е силата на Faust.  Всичко това е на норвежки език и се слуша на един дъх.

Djevel - Ormer Til Armer, Maane Til Hode

Djevel – Ormer Til Armer, Maane Til Hode

Графичното оформление на „Ormer Til Armer, Maane Til Hode“ е дело на Danny Larsen.

DJEVEL са:
T. Ciekals – китари, вокали
Mannevond – бас, вокали
Faust – ударни

Mrazek (9/10)


Елате в Telegram канала на The Other Side чрез следния линк t.me/theothersidezine и/или се абонирайте за нашия бюлетин!

HYPERBOREA “Umbra”, Art Gates Records 2019

Българската Death Metal група HYPERBOREA записа и издаде третия си албум “Umbra” на 15 ноември 2019 г. чрез испанския лейбъл Art Gates Records. Винаги сме ги следили с интерес, още от момента на създаването им, затова и това издание е подложено да подробна дисекция.

Hyperborea - Umbra

Hyperborea – Umbra

HYPERBOREA се придържат към строго Death Metal звучене на песните в “Umbra”. Тук забавянето е изцяло привидно, ритъмът винаги печели състезанието в скоростта. Трудно ми е да определя фаворита сред песните, всичките те звучат на едно стабилно и мощно ниво, преминавайки една в друга. Началото е белязано от интрото „Jung’s forewarning“ (1). Все пак, допадат ми „From Within“ (3), „Unwelcome“ (7) и „Atavistic Fear“ (9) – може би те най-ярко изразяват пътуването към най-мрачните места на човешкото подсъзнание. Този албум бележи и включването на вокалиста Данчо Иванов (FORMLESS REALITY, CUPOLA), който се вписва идеално в състава и запълва вокалите по възможно най-добрия начин. Преслушвайки албума няколко пъти, пишейки това ревю и давайки високата си оценка, си мисля, че изданието на групата е поредното, което е задължително в колекцията на българския фен. И не само в неговата.

Hyperborea

Hyperborea

“Umbra” е записан в студио Renewsound, София. Графичното оформление е дело на Nikos Marantidis и изразява затъмнението върху човешкото съзнание винаги, когато личната сянка не пада изцяло или дори частично.

“Umbra” съдържа песните:

1. Jung’s forewarning
2. Home of my Misery
3. From Within
4. Silent Stream
5. Supremacists
6. Two Extremities
7. Unwelcome
8. Wrong Planet Syndrome
9. Atavistic Fear

Mrazek (9/10)


Елате в Telegram канала на The Other Side чрез следния линк t.me/theothersidezine и/или се абонирайте за нашия бюлетин!

INSANITY CULT „All Shall Return To Chaos“, Ogmios Underground 2019

„All Shall Return To Chaos“ е третият дългосвирещ албум на гърците INSANITY CULT, излязъл на 19 май 2019 г. и наследил „As My End Unfolds…“ (2015) и „Of Despair And Self-Destruction“ (2017).

Insanity Cult - All Shall Return To Chaos

Insanity Cult – All Shall Return To Chaos

Бърз Black Metal, полифонични китари и инфернален вокал с особена атмосфера. Барабаните задават шаблон, който се отразява и на структурата на песните като цяло. Но в това се крие и очарованието на музиката им, която би се харесала на почитателите на по-първичния Black Metal.

Моите фаворити са „Of Dying Suns“ (6) и „And All Shall Return To Chaos…“ (7), където долавям по-разнообразно темпо, че даже и вокалите излизат от матрицата си. Албумът се слуша на един дъх и приляга на всяка блек колекция.

„All Shall Return To Chaos“ съдържа песните:
1. Within A Dissolving Stare
2. I, The Void MP3
3. To Dwell In Absence
4. Through Self-Destruction And Stars
5. Noose Of The Black Moon
6. Of Dying Suns
7. And All Shall Return To Chaos…

Insanity Cult

Insanity Cult

INSANITY CULT са:
Sacrilegious – вокали
Έκπτωτος – китари
Vohamon – китари
Buer – бас
Fog – ударни (гост)

Mrazek (7.5/10)


Елате в Telegram канала на The Other Side чрез следния линк t.me/theothersidezine и/или се абонирайте за нашия бюлетин!

DISTRICT 13 „Soma“, self released 2019

Живите участия на базираното в Лондон трио DISTRICT 13, които те реализираха през 2018 г., сериозно подхраниха интереса ми към тях, със съчетанието на класически Rock`n`Roll и модерни влияния. Свежарското им звучене заиграва ту с алтернативния звук, ту с пънка. Очаквахме албумът им по-рано, но самопродуцирането не е по-лесно другаде, отколкото при нас…

District 13 - Soma

District 13 – Soma

Когато дискът тръгва, алтернативният Rock`n`Roll много напомня на звученето на първия самостоятелен албум на QUORTHON. Доколкото rock`n`roll-ът е водеща нишка в творчеството им, но примесен с различни компоненти на indie-сцената, основната характеристика в звученето им е правият ритъм с добавени влияния. Онзи неподправен харш, който Jon (v.,g.) придобива след 4 – 5 парче на концерт и който го свързва генетично с NIRVANA, в албума липсва. На негово място се е появил един запушен глас, който в напъна за дрезгавеене допуска неточности. В третата песен ритмиката е толкова изправена и може би препродуцирана, че парчето звучи gothic. Бесните барабанни преходи от концертите им също са някак туширани в студийния запис.

Посягайки към чистото пеене, Jon има попадения, но песните бързо зациклят в припеви с повтаряеми текстови мотиви, които нагнетяват внушенията си повече мантрово, отколкото смислово. Там се чуват някои SEX PISTOLS или RAMONES отсенки, чиито бунтарски дух е счупен, обаче. И горе-долу по средата на албума завършва своеобразната Rock`n`Roll А страна, за да отстъпи на по-алтернативни песни.

Баладата „Is This The Way” е взела хармонията и структурата си от „Dear Prudence” на BEATLES. На фона на по-меката музика гласът започва да звучи още по-спънато и неемоционално. Rock`n`Roll песента на страна Б е повече в стила на STATUS QUO с един задремващ харш като от сутрешен Lemmy. Следващите две песни се препъват из алтернативната сцена в Rock`n`Roll размер, избягвайки сложни музикални форми и следвайки някои модели от SUEDE и SOUNDGARDEN. Динамизираните рок ритмики са залепени за тези опитомени парчета, почти като ремикси. Интересните детайли от концертните фънкарски бас фигури на Richard (b.), въобще, са ампутирани от записа. Басът пълни дисциплинирано и по учебник китарата и толкова. Барабаните на Асен (dr., ex-CRASHBREAK) също следват ритмическата рифовка на китарата, което подчертава само лидерските позиции на фронтмена на бандата.

Радиофоничната балада „When I`m Gone” е взела твърде много от SOUNDGARDEN, но това е нищо, в сравнение с песента, дала име на албума! Когато започва „Soma” ми е необходимо усилие, за да се убедя, че това не е кавър на „Sweet Dreams” на EURYTHMICS! Ритмизираният финал на дългата композиция прилича на дискотечен рок-ремикс на new wave парче, което накрая заглъхва в безсилието на идеята си.

Албумът „Soma” на DISTRICT 13 е твърде дълъг и с излишно много песни в него – 12. Той натежава в незрялостта на идеите си и необработеността на цитатите си. Тоталната доминация на фронтмена също е довела до взимането на грешни решения. На лице е и известно препродуциране. Съветите, които младите момчета са получавали в студио не са били адекватни за същността на музиката им. Живите им рок идеи са се удавили във влияния и клишета! Вместо да имаме един новаторски дебют на енергични младежи, които да раздвижи огъня във вените ни, както се случва на концерт, ние се сблъскваме с една претрупана от украшения „госпожа”, чието излияние отегчава. Дългата подготовка на албума, изглежда, е изиграла лоша шега на момчетата. Не знам дали за дебюта им не би бил по-подходящ дори концертен, по-кратък албум? В студийната им работа аз не ги чувам тях самите.

Rock Thrashler
74/100


Елате в Telegram канала на The Other Side чрез следния линк t.me/theothersidezine и/или се абонирайте за нашия бюлетин!

 

SATYRICON “Deep Calleth Upon Deep”, Napalm Records 2017

Approaching SATYRICON is a meta-textual, meta-musical thing, Satyr and Frost sumptuously providing us with points of reflection to their artistry . We’ve heard that, while Now Diabolical and especially Age Of Nero were „a wall of sound“, the 2013 and 2017 releases aimed at „dynamics“, apparently understood as a less dense soundscape with freedom and amplitude of arrangement. With Satyricon (2013), says Frost, rooms were opened which Deep Calleth Upon Deep explores. The songs are filled with „magical energies“, he continues, although he said the same about Now Diabolical. Being vague is inescapable for SATYRICON, relying on „moods and atmosphere“ rather than any genre definitions.

Considering technicalities, in Now Diabolical we have prominent drums (and bass by none other than Lars Norberg), the „wet“ luscious sound remaining relatively unchanged through Age Of Nero. SATYRICON was a symbiotic duo, powerful drums suppporting fierce vocals.

Satyricon - Deep Calleth Upon Deep

Satyricon – Deep Calleth Upon Deep

That changed in 2013: „the dawn of a new age“ promised by the band saw them taking a more „progressive“ introspective direction with nostalgic flair, while retaining both the previous drive and the ability to deliver a memorable, emotive melody.

If the self-titled album was SATYRICON’s melancholic autumn, in Deep Calleth Upon Deep nature has withdrawn into its black-and-white winter. The vocals are subdued (even monotonously recitative, yet appealing), and despite the widely advertised variety in instrumentation, the sound seems dominated by dissonant guitar, as if rehearsing a bleak delayed finale.

It seems to be Satyr’s individual undertaking – he’s always been a leader, but this feels like a solo record. SATYRICON’s token of brilliance with Rebel Extravaganza was a tribute to disdain; Volcano’s „freight train“ consolidated the feeling and opened room for melody which would dominate a few records, culminating majestically in Live At The Opera. Deep Calleth Upon Deep summons us with echoes from SATYRICON’s entire discography: it feels like either Satyr revisiting his legacy, or exploring SATYRICON (and other) tropes, sometimes resorting to self-quotation (we hear Phoenix at the end of Brethren In The Dark). There’s a PANTERA feel in the title track, and The Ghost Of Rome could have been a MOONSPELL song.

The album picks up on Satyr’s contemplative, melancholic tone first heard on Now Diabolical, while departing as far as possible from the smoothness of that record. There’s no problem if traditional songwriting is entirely abandoned, giving way to improvising/experimenting with structure (a play with SATYRICON’s straightforwardness), as in Blood Cracks Open The Ground, which is almost a jazz piece coloured by neoclassical passages. Such elements are atypical for SATYRICON and drawing parallels with Ihsahn; similarly, the song Dissonant is reminiscent of SHINING – puzzling to hear, since Rebel Extravaganza is perhaps more original than the avant-garde Norwegian band. Alongside all this, we have honest (sometimes blatant) cliches in terms of both lyrics and song development, making us question the postmodernist mood we have surmised. The two sides of Satyr’s personality which flowed along on Now Diabolical, are clashing here: the deep-feeler and innovator is being challenged by the „rock-star“ who put forth an „epic“ hymn like Mother North and a commercial hit like Phoenix; this accompanied with reason-defying lyrics such as:

„In the rain alone with your demons claw
Now, let your brother help if the palace falls
And the dragon dies we’ll let the mothers mourn“

There’s difficulty in assessing the album: on one hand, we have its pretense of being experimental, appealing to an intelligent and mature listener, and on the other, there’s the explicit appeal to a simpler, young audience, experiencing metal as cliche: a tendency which already manifested itself, at least lyrically, in 2013. Satyr was never a poet; however, in earlier albums he conveyed infectious emotion.

Who knows – the existential personal adversitiy behind the record might have been difficult to voice out. Satyr reportedly links the notion of black metal to that of the blues – it’s a bottomless feeling. „Dark was the night, cold was the ground“, the legendary transcendent piece by Blind Willie Johnson whom he reportedly admires, has no lyrics.

This record in particular is far from deserving the staggering extolment received by sycophantic journalists, yet Satyr’s appeal and SATYRICON’s fame cannot be denied. If black metal is a mood, an expression of innermost psyche, let judgment be reserved in favour of yielding to the musically-erotic and the depths of Thanatos alike. I was not going to address this release (mainly out of respect for the delicacy of Satyr’s personal journey), but the artist visited my sleep, during New Moon, on the eve of the album’s release; without Frost, unfortunately, of whom I’m an ardent admirer.

To summarise more rationally, this is a diverse record falling in the „progressive post-black“ tradition. If it had done it maturely and consistently, it could have earned high acclaim; alas, its wanderings without sufficient innovation leave a feeling of aimlessness.

Best: Blood Cracks Open The Ground
Worst: Deep Calleth Upon Deep

Diana Chavdarova (5/10)

IN THE WOODS… „Pure“, Debemur Morti Productions 2016

Норвежците IN THE WOODS… са поредната група, която реши да се завърне тази година. Движени от носталгия или кой знае от какво доста групи, които буквално бяхме отписали ни изненадаха (някои приятно, други не особено) с нов материал и помпозно завръщане. Не знам кога и заради кого се появи понятието пост-рок/пост-блек или каккъвто и да е там „пост“, но IN THE WOODS… още в далечната 1995 г. направиха това, за което много сегашни групи претендират тепърва да са създали – постнещоси. Разликата вероятно е единствено в това, че преди 20 години такъв стил трудно се преглъщаше особено от корави фенове на „trve“ стила и IN THE WOODS… си останаха малко встрани от сцената, разбрани сякаш само от малцина любители на иновативното и авангардно в музиката. Норвежците хвърлят в тиха лудост медиите по онова време с навика си групата да бъде представяна със снимки на обвити в мистерия северни гори. Тогава впечатляваше. Днес това, което главно интересува феновете са музикалните изразни средства. Всяка помъдряла с времето група си е взела поуката, че само на стари лаври вече не се лежи, както и, че формулата с ефектна обложка и пускане на най-добрата песен като пилотен сингъл отдавна не е печеливша.

Не знам доколко изненадващо е било завръщането на групата и като цяло колко големи са очакванията на аудиторията от новия албум, но е възможно и да ги разочаровам. Не очаквайте нещо ексклузивно, нечувано и ненаправено до сега в тоя стил и в частност от тази група. Да, „Cult Of Shining Stars“ предизвика ефектът WAW, но само до там. Нищо по-тежко, по-различно и по-дълбоко от това, което сте чули от IN THE WOODS… през 95-та или 97-ма година. Принципно като музикално съдържание „Pure“ стои точно някъде там. Ни повече, ни по-малко, между тези два албума. Същите вокални и музикални похвати, композиции с дължина малко над средната, които на моменти може и да доскучеят. Зависи колко заклет фен сте не групата.

In The Woods... - Pure

In The Woods… – Pure

Вярно, има там отделни откъси, които са малко по-многопластови, по-атмосферични с повече мелодика и китарна виртуозност. Но те са само колкото да подразнят. Да си кажете „Ето, най-после нещо интересно!“, нещо, което да събуди малко страст и емоция към момента на преживяване на композицията. И в следващия момент всичко си потича в очакваното русло. Чист леко протяжен вокал, монотонни китари и абсолютна безизразност, която чак предизвиква безразличие…, а един творец трябва да може всичко, но не и да ни внушава усещането за безразличие към това, което твори. Всъщност, ако взема предвид анотациите на самата група относно тематиката на „Pure“ е възможно пък точно това да са целили.

Задълбаване в „екзистенциални и философски теми“. Голям брой неочаквано връхлитащи звукови „психеделични елементи“, преплитащи се с „темите за отчуждението и загубата“, премахвайки у слушателя всякакво съмнение, че IN THE WOODS… се стреми да задълбочи собственото си разбиране на езотеричното и трансцеденталното.“ Каквото и да е, една група пред, чието име стоят прилагателни като „легендарна“, „емблематична“, би трябвало да полага повече усилия, за да защити това признание.

Съвсем накратко да обобщя – „Pure“ е една идея над средното за безличен албум. Все пак 17 години са дъстатъчно (да не кажа прекалено много) време да бъде обмислено, компмозирано и „ошлайфано“ едно музикално произведение. Ако IN THE WOODS… са направили „Pure“ с идеята това да е голямото им завръщане… малко нещата отиват към фиаско. Поредният албум, който ще бъде прослушан – веднъж от любопитство, втори път, за да се опиташ да намериш нещо повече или нещо недочуто и накрая поставен на рафта „за колекцията“. Но, чуйте го. Преценете сами.

„Pure“ ще излезе на 16 септември, 2016 г. чрез Debemur Morti Productions и съдържа десет композиции с обща продължителност малко над един час.

Милена Милчова (7/10)

BLEAK REVELATION „Afflictive Seclusion“, self released 2015

Bleak Revelation - Afflictive Seclusion

Bleak Revelation – Afflictive Seclusion

Лично за себе си открих тази българска Doom/Death група преди около година, но си признавам, че това една от приятните изненади за мен в послено време. Тогава ги гледах на живо, а дни след това излезе и техният сингъл „Defied by Clouds“. През март 2015 г. дебютният им дългосвирещ студиен албум е факт и аз държа диска в ръцете си.

„Afflictive Seclusions“ излиза под формата на Digipak, съдържа 8 трака, първият е интрото „Reflections“, което пренася слушателя в „As If“. Музиката на групата е смесица от Doom и Death Metal, с редуване на чисти и тежки вокали, мелодични и мощни китари, подчертаващ бас и набиващи чуковете барабани. Бих отличил „Perished“ (5), която загатва за New Wave и Disco потенциала у музикантите, но което на мен особено ми харесва. Разбира се, да отбележа и станалите вече популярни за аудиторията „Egotistic Considering“ (4) и „Defied by Clouds“ (7), при които Doom векторът се откроява с особена яснота в музиката на квартета. Като бонус е включен „дъждовният“ сингъл от 2014 г. „Defied by Clouds“, предизвикващ носталгични емоции у слушателя.

Не на последно място да изтъкна продукцията с високо качество и графичното оформление на диска, Digipak обложката, книжката с текстовете, дело на Николас Петрас.

Ако желаете на имате „Afflictive Seclusions“ се свържете с групата или го чуйте/купете в Bandcamp.

Mrazek 9/10

<span>%d</span> блогъра харесват това: