The Other Side

Начало » Ревюта

Category Archives: Ревюта

Diablery, Shadowcraft, Occultum, and Belgarath live in Sofia


SATYRICON “Deep Calleth Upon Deep”, Napalm Records 2017

Approaching SATYRICON is a meta-textual, meta-musical thing, Satyr and Frost sumptuously providing us with points of reflection to their artistry . We’ve heard that, while Now Diabolical and especially Age Of Nero were „a wall of sound“, the 2013 and 2017 releases aimed at „dynamics“, apparently understood as a less dense soundscape with freedom and amplitude of arrangement. With Satyricon (2013), says Frost, rooms were opened which Deep Calleth Upon Deep explores. The songs are filled with „magical energies“, he continues, although he said the same about Now Diabolical. Being vague is inescapable for SATYRICON, relying on „moods and atmosphere“ rather than any genre definitions.

Considering technicalities, in Now Diabolical we have prominent drums (and bass by none other than Lars Norberg), the „wet“ luscious sound remaining relatively unchanged through Age Of Nero. SATYRICON was a symbiotic duo, powerful drums suppporting fierce vocals.

Satyricon - Deep Calleth Upon Deep

Satyricon – Deep Calleth Upon Deep

That changed in 2013: „the dawn of a new age“ promised by the band saw them taking a more „progressive“ introspective direction with nostalgic flair, while retaining both the previous drive and the ability to deliver a memorable, emotive melody.

If the self-titled album was SATYRICON’s melancholic autumn, in Deep Calleth Upon Deep nature has withdrawn into its black-and-white winter. The vocals are subdued (even monotonously recitative, yet appealing), and despite the widely advertised variety in instrumentation, the sound seems dominated by dissonant guitar, as if rehearsing a bleak delayed finale.

It seems to be Satyr’s individual undertaking – he’s always been a leader, but this feels like a solo record. SATYRICON’s token of brilliance with Rebel Extravaganza was a tribute to disdain; Volcano’s „freight train“ consolidated the feeling and opened room for melody which would dominate a few records, culminating majestically in Live At The Opera. Deep Calleth Upon Deep summons us with echoes from SATYRICON’s entire discography: it feels like either Satyr revisiting his legacy, or exploring SATYRICON (and other) tropes, sometimes resorting to self-quotation (we hear Phoenix at the end of Brethren In The Dark). There’s a PANTERA feel in the title track, and The Ghost Of Rome could have been a MOONSPELL song.

The album picks up on Satyr’s contemplative, melancholic tone first heard on Now Diabolical, while departing as far as possible from the smoothness of that record. There’s no problem if traditional songwriting is entirely abandoned, giving way to improvising/experimenting with structure (a play with SATYRICON’s straightforwardness), as in Blood Cracks Open The Ground, which is almost a jazz piece coloured by neoclassical passages. Such elements are atypical for SATYRICON and drawing parallels with Ihsahn; similarly, the song Dissonant is reminiscent of SHINING – puzzling to hear, since Rebel Extravaganza is perhaps more original than the avant-garde Norwegian band. Alongside all this, we have honest (sometimes blatant) cliches in terms of both lyrics and song development, making us question the postmodernist mood we have surmised. The two sides of Satyr’s personality which flowed along on Now Diabolical, are clashing here: the deep-feeler and innovator is being challenged by the „rock-star“ who put forth an „epic“ hymn like Mother North and a commercial hit like Phoenix; this accompanied with reason-defying lyrics such as:

„In the rain alone with your demons claw
Now, let your brother help if the palace falls
And the dragon dies we’ll let the mothers mourn“

There’s difficulty in assessing the album: on one hand, we have its pretense of being experimental, appealing to an intelligent and mature listener, and on the other, there’s the explicit appeal to a simpler, young audience, experiencing metal as cliche: a tendency which already manifested itself, at least lyrically, in 2013. Satyr was never a poet; however, in earlier albums he conveyed infectious emotion.

Who knows – the existential personal adversitiy behind the record might have been difficult to voice out. Satyr reportedly links the notion of black metal to that of the blues – it’s a bottomless feeling. „Dark was the night, cold was the ground“, the legendary transcendent piece by Blind Willie Johnson whom he reportedly admires, has no lyrics.

This record in particular is far from deserving the staggering extolment received by sycophantic journalists, yet Satyr’s appeal and SATYRICON’s fame cannot be denied. If black metal is a mood, an expression of innermost psyche, let judgment be reserved in favour of yielding to the musically-erotic and the depths of Thanatos alike. I was not going to address this release (mainly out of respect for the delicacy of Satyr’s personal journey), but the artist visited my sleep, during New Moon, on the eve of the album’s release; without Frost, unfortunately, of whom I’m an ardent admirer.

To summarise more rationally, this is a diverse record falling in the „progressive post-black“ tradition. If it had done it maturely and consistently, it could have earned high acclaim; alas, its wanderings without sufficient innovation leave a feeling of aimlessness.

Best: Blood Cracks Open The Ground
Worst: Deep Calleth Upon Deep

Diana Chavdarova (5/10)

IN THE WOODS… „Pure“, Debemur Morti Productions 2016

Норвежците IN THE WOODS… са поредната група, която реши да се завърне тази година. Движени от носталгия или кой знае от какво доста групи, които буквално бяхме отписали ни изненадаха (някои приятно, други не особено) с нов материал и помпозно завръщане. Не знам кога и заради кого се появи понятието пост-рок/пост-блек или каккъвто и да е там „пост“, но IN THE WOODS… още в далечната 1995 г. направиха това, за което много сегашни групи претендират тепърва да са създали – постнещоси. Разликата вероятно е единствено в това, че преди 20 години такъв стил трудно се преглъщаше особено от корави фенове на „trve“ стила и IN THE WOODS… си останаха малко встрани от сцената, разбрани сякаш само от малцина любители на иновативното и авангардно в музиката. Норвежците хвърлят в тиха лудост медиите по онова време с навика си групата да бъде представяна със снимки на обвити в мистерия северни гори. Тогава впечатляваше. Днес това, което главно интересува феновете са музикалните изразни средства. Всяка помъдряла с времето група си е взела поуката, че само на стари лаври вече не се лежи, както и, че формулата с ефектна обложка и пускане на най-добрата песен като пилотен сингъл отдавна не е печеливша.

Не знам доколко изненадващо е било завръщането на групата и като цяло колко големи са очакванията на аудиторията от новия албум, но е възможно и да ги разочаровам. Не очаквайте нещо ексклузивно, нечувано и ненаправено до сега в тоя стил и в частност от тази група. Да, „Cult Of Shining Stars“ предизвика ефектът WAW, но само до там. Нищо по-тежко, по-различно и по-дълбоко от това, което сте чули от IN THE WOODS… през 95-та или 97-ма година. Принципно като музикално съдържание „Pure“ стои точно някъде там. Ни повече, ни по-малко, между тези два албума. Същите вокални и музикални похвати, композиции с дължина малко над средната, които на моменти може и да доскучеят. Зависи колко заклет фен сте не групата.

In The Woods... - Pure

In The Woods… – Pure

Вярно, има там отделни откъси, които са малко по-многопластови, по-атмосферични с повече мелодика и китарна виртуозност. Но те са само колкото да подразнят. Да си кажете „Ето, най-после нещо интересно!“, нещо, което да събуди малко страст и емоция към момента на преживяване на композицията. И в следващия момент всичко си потича в очакваното русло. Чист леко протяжен вокал, монотонни китари и абсолютна безизразност, която чак предизвиква безразличие…, а един творец трябва да може всичко, но не и да ни внушава усещането за безразличие към това, което твори. Всъщност, ако взема предвид анотациите на самата група относно тематиката на „Pure“ е възможно пък точно това да са целили.

Задълбаване в „екзистенциални и философски теми“. Голям брой неочаквано връхлитащи звукови „психеделични елементи“, преплитащи се с „темите за отчуждението и загубата“, премахвайки у слушателя всякакво съмнение, че IN THE WOODS… се стреми да задълбочи собственото си разбиране на езотеричното и трансцеденталното.“ Каквото и да е, една група пред, чието име стоят прилагателни като „легендарна“, „емблематична“, би трябвало да полага повече усилия, за да защити това признание.

Съвсем накратко да обобщя – „Pure“ е една идея над средното за безличен албум. Все пак 17 години са дъстатъчно (да не кажа прекалено много) време да бъде обмислено, компмозирано и „ошлайфано“ едно музикално произведение. Ако IN THE WOODS… са направили „Pure“ с идеята това да е голямото им завръщане… малко нещата отиват към фиаско. Поредният албум, който ще бъде прослушан – веднъж от любопитство, втори път, за да се опиташ да намериш нещо повече или нещо недочуто и накрая поставен на рафта „за колекцията“. Но, чуйте го. Преценете сами.

„Pure“ ще излезе на 16 септември, 2016 г. чрез Debemur Morti Productions и съдържа десет композиции с обща продължителност малко над един час.

Милена Милчова (7/10)

BLEAK REVELATION „Afflictive Seclusion“, self released 2015

Bleak Revelation - Afflictive Seclusion

Bleak Revelation – Afflictive Seclusion

Лично за себе си открих тази българска Doom/Death група преди около година, но си признавам, че това една от приятните изненади за мен в послено време. Тогава ги гледах на живо, а дни след това излезе и техният сингъл „Defied by Clouds“. През март 2015 г. дебютният им дългосвирещ студиен албум е факт и аз държа диска в ръцете си.

„Afflictive Seclusions“ излиза под формата на Digipak, съдържа 8 трака, първият е интрото „Reflections“, което пренася слушателя в „As If“. Музиката на групата е смесица от Doom и Death Metal, с редуване на чисти и тежки вокали, мелодични и мощни китари, подчертаващ бас и набиващи чуковете барабани. Бих отличил „Perished“ (5), която загатва за New Wave и Disco потенциала у музикантите, но което на мен особено ми харесва. Разбира се, да отбележа и станалите вече популярни за аудиторията „Egotistic Considering“ (4) и „Defied by Clouds“ (7), при които Doom векторът се откроява с особена яснота в музиката на квартета. Като бонус е включен „дъждовният“ сингъл от 2014 г. „Defied by Clouds“, предизвикващ носталгични емоции у слушателя.

Не на последно място да изтъкна продукцията с високо качество и графичното оформление на диска, Digipak обложката, книжката с текстовете, дело на Николас Петрас.

Ако желаете на имате „Afflictive Seclusions“ се свържете с групата или го чуйте/купете в Bandcamp.

Mrazek 9/10

AS ORCHIDS WITHER „ As Orchids Wither”, Self released 2015

As Orchids Wither

As Orchids Wither

Обичам Пловдив! Хубав град пълен с прекрасни хора! Преди една година точно в този град се роди една формация, която научи младежта на неща, които малко хора знаеха. Рязането на крайници се превърна в ежедневие, а смученето на костен мозък – в религия! AS ORCHIDS WITHER! Бандата, която е доказателство за това, че здравата работа ражда успех! Една година по-късно те са готови с първото си EP – „As Orchids Wither”.

Стилът на „орхидеите” е тежък, пълен с трошащи кости брейкдауни и бързи части, които те карат да полудееш от ярост. В същото време майните намалят скоростта на някои моменти и ни показват, че могат да звучат нежно и красиво. Всеки един от петимата определено е майстор в това, което прави! Метълкор изсвирен от 4-ма невероятни музиканти! Не броя Джорджо защото той не свири на нищо, което обаче не го лишава от добри думи. С екстремните си вокали младия екстремист пренася слушателя в друга планета…място, което не всеки има топките да посети!
Сега… Какво има в EP-то? Въпрос, на който най-накрая мога да отговоря!

Четири безкомпромисни парчета! Всичко започва със „Swallow me”, която поглъща, сдъвква и изплюва! Рифове, рифове, рифове! Барабани, от които се сънуват кошмари… Изведнъж превключваме на по-бавната и изпълнена с мелодия „Perfection of Tragedy”. Личният ми фаворит! Замаяни и замечтани от тази нежна композиция се срещаме със „The Art of the Flow”, която ни вкарва обратно в мошпита! Завършваме с „The Pain I Choose”, която е приказен край на едно невероятно начало! AS ORCHIDS WITHER продължават тендецията за добри български албуми през 2015 г.! Едноименното EP заслужава внимание и горещо препоръчвам на всеки фен на тежката музика да си го закупи!

Андрей Чолаков (9/10)

As Orchids Wither

As Orchids Wither

TAAKE „Stridens hus“, Dark Essence Records 2014

Taake - Stridens Hus

Taake – Stridens Hus

Шестият студиен албум на легендарните TAAKE предлага типичната за групата рутина. Това е и първото издание, в което наистина проектът става група –   както и в предходните албуми на фронтменът Hoest свири сам всичките инструменти, но този път в записите участват и музикантите от концертния състав на бандата. Дали тази тенденция ще се запази, само времето ще покаже. „Stridens hus“, записан и продуциран от Bjornar Nilsen (VULTURE INDUSTRIES) в неговото Conclave and Earshot Studios в Берген. Та, творението е типичен за TAAKE албум,  типичните TAAKE песни. Но какви!

А те са седем на брой, носещи духа на норвежкия Black Metal, без особени украси и помпозност. Премерено съчетаване на инструментите, харш и чистите вокали, напеви и крясъци на душата. Нямам изявен фаворит в списъка с песни, отбелязвам доброто им цялостно звучене, като едно цяло.

1. Gamle Norig
2. Orm
3. Det fins en Prins
4. Stank
5. En Sang til Sand om Ildebrann
6. Kongsgaard bestaar
7. Vinger

Mrazek (8/10)


OPIUM LORD „The Calendrical Cycle: Eye of Earth“, Candlelight Records 2015

Opium Lord - The Calendrical Cycle: Eye of Earth

Opium Lord – The Calendrical Cycle: Eye of Earth

Sludge движението, след като прескочи Атлантика, попадна на острова на богата почва. Разнообразието на английските Sludge банди напомня за богатството и неопределеността на Indie културата от 90-те. Разнопосочните пътеки, по които групите тръгват да изследват музикалните възможности, води до различни и трудноопределими резултати.

Сравнително наскоро сформираните бирмингамци са събрали в себе си гаражната култура, пънкарското отношение, богати влияния и екстеемна музикална форма. Бавната ритмика, подчертания бас и агресивните вокали на квинтета сякаш срещат Doom Metal-а с Beatdown Hardcore влияния. Песните са доста кратки за стила и това е една от причините трудно да се „хващат“ като стил и послание. Сякаш момчетата още експериментират с похвати, без да разгръщат окончателните си идеи. От друга страна, по този начин не могат да доскучаят на феновете на по-кратките форми и съответно – могат да привлекат почитатели за каузата.

Тежката рифовка се съчетава с бавната основна мелодия на песните. Силовото крещене ту изразява емоция, ту остава безчувствено. Класически Doom Metal похвати се срещат с типични за Sludge Metal постановки на звука. Ехо от висок китарен звук съпровожда почти целия албум, придавайки му психеделичност. Остава усещането за нещо недоизказано и пънкарско в песните. Общото впечатление от разнородните влияния оставят усещането за модерност на OPIUM LORD, докато класическите им похвати носят спомен за съчетаване на конвенционални рок техники.

Упадъчни и прогресивни OPIUM LORD ще се харесат на широк кръг от фенове на тежките стилове в метъла. За още по-широк кръг могат да останат и неразбрани. Музиката им сякаш е застинала в очакване на своето развитие.

Rock Thrashler (8.2/10)


BLACK SHEEP WALL „I`m Going to Kill Myself“, Season of Mist 2015

Black Sheep Wall - I`m Going to Kill Myself

Black Sheep Wall – I`m Going to Kill Myself

Когато преди около пет години, от ферментиралата утайка на Sludge Metal-а започнаха да изплуват шедьоври, популярната музикална индустрия още се мъчеше да смели младежите от NWOUSHM, а Stoner Rock вдъхновенията не бяха намерили още новия си субстрат за развитие. За щастие този процес на зреене продължава и последния мехур, който се спука в полето на официалните издания се нарича „I`m Going to Kill Myself “.

BLACK SHEEP WALL са група, която кове своя стил от 2006 г., а това е третият им дългосвирещ албум, който е записан във формат квартет. Безкомпромисният режещ китарен звук и изчистеният им откъм влияния стил ги нарежда сред групите, които най-точно могат да дефинират Sludge Metal-а. BURNSRED е най-близкото име, с което мога да ги сравня. Сравнение, от което едва ли има голяма полза за хора, които не са маниаци на жанра! Бавният ритъм, информационно натоварения звук, агресивните вокали и усложнената ритмика в дългите композиции, доминират творчеството на американците. Доколкото на такива групи често им се закачат етикети с представки „post“, а въпросното определение стана синоним на не-метал, такива определения не са подходящи тук. Единствено можем да кажем, че както по принцип в генезиса на Sludge Metal стои анти-поп настроенията, BLACK SHEEP WALL са изразители на една Post-Fast култура. Богатото и живо усещане от плътният, нестерилизиран звук на съвременно озвучаване е оставен в записа. Леките Psychadelic настроения, които също са характерни за генезиса на стила, присъстват в перфектна дозировка. Тежестта на китарите и дълбоко-харшовият вокал определят изчистената тематика на тази музика.

Липсата на Stoner залитания и прилепчиви post акустики са лесният начин да определим стила на BLACK SHEEP WALL. Останалото е чист Sludge Metal със самоограничено в изразните си средства богатство от идеи. Групата не желае да ви натрапи послание. Тя иска да сте способни да стигнете до него сами. (Не буквално!)


Rock Thrashler (9.2/10)


TIGERS OF PAN TANG „Tigers Session: The First Wave“, Skol Records 2015

Tigers Of Pan Tang - Tigers Session: The First Wave

Tigers Of Pan Tang – Tigers Session: The First Wave

NWOBHM е бог, на който последователите продължават да се умножават. „Библейските“ разкопки в стила продължават, за да изкарат на светло недошлифованите му бисери. Такова е и това издание.

През 2010 г. реформираната група презаписва песни от първия си албум – „Wild Cat“ (1980 г.) и ги тиражира в EP „The Wildcat Sessions“, което се разпространява ограничено сред фен-клубовете на TIGERS OF PAN TANG. През 2011 г. упражнението е повторено с песни от втория им албум „Spellbound“ (1981 г.) и ЕР-то „The Spellbound Sessions“. Именно тези две ЕР-та полският издател със съмнителна репутация иска да представи на по-широк кръг от слушатели.

Малко по Rock`n`Roll подходът на TIGERS OF PAN TANG не ги издигна през първите години на бума на NWOBHM. Самият презапис на старите парчета не е довел до кой знае какво подобряване в звука. Повече е наблегнато на завръщането към себе си и по-смелата изява именно на R`n`R същността на старите момчета.

Без да е нещо изключително, този диск е необходимото издание, за да ни запознае с историята на NWOBHM и на самите TIGERS OF PAN TANG. Много приятен за слушане албум от времето, когато не бе необходимо да се гримираш, за да свириш Heavy Rock`n`Roll!


Rock Thrashler (8.5/10)


DYING GORGEOUS LIES „First World Breakdown“, Massacre Records 2015

Dying Gorgorous Lies - First World Breakdown

Dying Gorgorous Lies – First World Breakdown

След като са се борили сами за музиката си в продължение на 4 години, DYING GORGEOUS LIES са забелязани от Wacken Fondation и Massacre Records. Подписвайки договор в края на 2013 г. германците успяват да ни зарадват с втория си дългосвирещ албум.

Въпреки, че гласовите данни на Lisa „Liz Gorgeous” Minet се доближават до тези на Sabina Classen (HOLY MOSES), квинтета твори в по-мелодичните измерения на Thrash Metal-а. Подчертаната и специфично за всяка песен мелодия е отличителна черта в композирането на групата. Бързите песни и здрави рифове не пречет на тази спецификация. В този смисъл DYING GORGEOUS LIES продължават една традиция в немския Thrash, водена от не много популярни имена, като BLACKEND и RECKLESS TIDE – групи, които за съжаление не са действащи към настоящият момент. Това отваря нишата за подстила, но и не дава сигнали за излизането му от маргинално положение.

Без да са някакво бляскаво достижение DYING GORGEOUS LIES влизат в списъка на самобитните групи, неползващи цитати. Значителна е и „прилепчивостта“ им за ухото, като няма да отблъснат и феновете на агресивния риф. Агресивните вокали звучат много съвременно. Мелодиите демонстрират музикален усет и умело боравене с изразните средства. Между бързите парчета германците посягат и към среднотемпови решения – сигурен признак за зрялост! Някои Heavy Metal фигури не напуксат полето на Thrash-а, а агресивният глас не се подхлъзва към metal-core обезличаване.

DYING GORGEOUS LIES ни предлагат една богата картина на немски мелодичен Thrash Metal, какъвто повечето нови издания не предлагат. Музиката им все още трудно завладява по категоричен начин, но заявката за нещо по-голямо е хвърлена с „First World Breakdown“.

Rock Thrashler (8.8/10)


SPELLBOUND „Nothing But The Truth“, Bret Hard Records 2015

Spellbound - Nothing But The Truth

Spellbound – Nothing But The Truth

За петнадесетгодишното си съществуване SPELLBOUND на два пъти са стигали до прекратяването на съществуването си. Обичайните трудности на групарството са отсяли китариста и вокалист David Maier като идеен носител на групата. Стилът им претърпява значително израстване през годините, но нестабилния състав продължава да ги лишава от голям издател. Повече от година след последното стабилизиране на състава и цели 8 години след предишния си албум, германците ни поднасят новото си дългосвирещо произведение.

Една идея по-мелодични и доста по-прецизни в свиренето си са станали четиримата трашари. Мачкащите Thrash рифове отварят между себе си място за доста мелодични Heavy Metal сола, които понякога са и акустични. Грабващото първоначално изпълнение отстъпва място на усещането за силни влияния от TESTAMENT и в по-малка степен от MEGADETH. Хармониите на вокалите също са като на Chuck Billy, което подчертава сходствата. Много рядко напоследък метъл бандите успяват да сътворят наистина метъл балада, но SPELLBOUND са успяли в „Dying In The Dirt“. Веднага, обаче, пак се усеща сянката на TESTAMENT-ската „Agony“. Не липсват и някои сходства с ранните METALLICA.

SPELLBOUND са сътворили един много прецизен и приятен за слушателя албум. Те израстват изключително много с „Nothing But The Truth“. Всяко от парчетата им кове своята история и допълва хармоничността на тавата. Твърде ярките сходства с TESTAMENT отнемат малко от афтентичността на германците, но и подчертават високите стандарти, които са достигнали. Качествата на групата са я доближили до момента, в който ще стане малко по-известна на широката аудитория.

Rock Thrashler (8.8/10)


%d блогъра харесват това: