Не знам за друг фестивал, който да изисква закупуването на допълнителни билети за импровизирания си къмпинг и то на калпак! Ограденото като обор пространство е разположено на облагородена ливада, но определено не е нещо, за което да трябва да си платиш. Най-нетърпеливите и пристигнали първи къмпингари, са натикани в дъното на къмпинга, който е разположен на самия тротоар на улица, по чието платно трябва да минеш на път за аудиопиршеството. Забележителни са и тоалетните съоръжения, произвеждани вероятно за младежки лагери за деца до 12 г.!!! „Непосредствената близост до сцените” е такава, че къмпингуващите трябва да заобиколят строежните руини на цял стадион, за да стигнат до специалния си вход. Прехвърлянето на отговорностите по обслужването на посетители на мероприятие върху самите посетители е уникална практика, която не съм виждал никъде по света! „Това е световна практика!” – обяснява ми високомерно служител с някаква табела…

Повечето от нас знаят какво представляват летата в Пловдив… Проехтялите из града чекове към 16:00 ч. ме изтръгват от струята на климатика в едно приятно заведение. Учтивостта и спокойствието на униформените полицаи ми се струват непосилни в жегата. Много добър повод да осигуриш само платени микро-шишенца с вода за пиене на фестивала!!! За щастие, охраната ме допуска с пакет лед на главата. В противен случай, можеше и да не четете тези редове…

Хора са се сгушили по защитените от слънцето места. Издължаващата се сянка на озвучителната кула за главната сцена е „нарисувана” с човешки фигури върху прашно-тревистия терен. Главната сцена хвърля тясна ивица прохлада, но феновете в очакване на ODD CREW са доста повече от укрилите се. Точно в 17:25 ч. групата отваря музикалната част на фестивала с характерния си Metal-Core стил. На ODD CREW им отива голямата сцена и те я запълват достойно с присъствие и свирене, надскачащи нивото на поне 2/3 от групите, изявяващи се на фестивала. Още след второто си парче, извикват желание у феновете да скандират името им. Твърде учтивият контакт на Васил Райков (v.) с „най-прекрасната гледка” – публиката, контрастира на заряда на музиката им. Откровените признания за преживяването да си на сцена вече е записвано от Звезди Керемидчиев, откъдето знаем, че не е много куул… Милото многократно подканване феновете да аплодират себе си, ми напомни за случая отпреди десет години, когато LAST HOPE помолиха феновете да се пазят в мош-пита, а след тях EXODUS излезоха и креснаха на готовите за wall of death: „А сега искам да се избиете един-друг!”… Не че имах желание и възможност да се раздвижа, но мисля, че освен доброто свирене, ODD CREW биха могли и да върнат малко енергия вместо благодарности на феновете си.

Строгите изисквания за облекло от турнето с ARCH ENEMY са отпаднали  и вокалистката на JINJER е „разцъфнала” в изрязана камуфлажна рокля, която час по час придърпва върху бюста си и с чорапи за ръгби над спортните кецове. Бандата закъснява с излизането си 10 мин., което отлага целия по-нататъшен график с толкова, без някой друг да си позволи разтакаване. В сегмента на закъснелия източен Hardcore сравнения могат да се правят само със самия него. В този смисъл добавките от реге и естрада, които предлагат украинците, са ретроградни в сравнение с напомнящите Дует Та-Ту фрагменти, предложени предния ден от INFECTED RAIN. Чуваемата електронна подложка на JINJER, която управлява сценичната им изява, съчетана с изключително зле изпятите чисти вокали, говорят само за „стимулирани условия” те да се намират на голямата сцена на фестивала! От двете дъна на източния концертен небосклон, свирилите на Alternative Hill INFECTED RAIN се представиха по-добре. Цитатите от Hardcore харш, разреден с естрадно виене ме отблъскват, без дори да успея да се насиля да амортизирам матрицата на фотоапарата си в чест на любителите… Вярвам има къде да видят съответните изображения, при това по-качествени.

Винаги си заслужава да се видят веселяците от AXEZ! Шайката от изглеждащите като метъли и хип-хопъри, която свири Punk-Core лее енергични свежини от На тъмно сцената по светло. Вливам си и от наливната кехлибарена свежина, която макар на мнозина да се видя горчива, заради цената, всъщност е добре балансирана като качество. Проблемът с диспропорционалната цена от 4 лева си остава, обаче. Не се сещам как би се осъществил контролът със забраната да се излиза от фестивалния терен в рамките на деня за притежателите на тридневни пропуски, но еднодневните посетители са закрепостени към високите фестивални цени на напитките и храната по задължение.

Зареждам се пред главната сцена, за да видя модния писък от щатите – MADAME MAYHEM. В състава на групата е българският басист Пламен Траянов – Пърси, чиито глас и пъргави пръсти са известни от групата ОГНЕН ЗВУК. Прокарващи Glam Metal стилистиката в родината, BURNING SOUND (Както се обявяваха по-късно.) направиха най-добрите си концерти в началото на 90-те, когато звученето им бе по-агресивно и доста сурово в сравнение със западните банди, като имаха и песни на български език.

Сетът на MADAME MAYHEM започва с приятна мелодичност и умерени рифове. Гладкото мелодично пеене е контрапункт на артистичното име, което си е избрала вокалистката. Музиката им е стъпила на Hard Rock похватите, но се мъчи да придаде алтернативна модерност на песните. Остава трайно впечатление, че се комбинират сценичните и музикални похвати на MARILYN MANSON и EVANESCENCE в една не толкова оригинална крайна картина. Равноделната ритмика позволява на барабаниста им да демонстрира на минималистичния си сет барабани, почти гимнастически параметри на боравенето с палките – спектакъл, който си заслужава вниманието! Сработката и техническите дарби на цялата  група са от висок порядък. Бек-вокалите на Пърси ни напомнят за способностите му. Сърдечните му реплики към публиката докосват истински. Имиджът на вокалистката е като от рекламните им материали – розовите военни обувки и една розова ръкавица приковават вниманието на фона на останалия черен десен, макар и да не са нещо сензационно. Високото пеене навлиза и в по-ниски регистри, но винаги е чисто. Шоуто на групата е интересно и информативно, без да предизвиква музикална еуфория.

Горе-долу по същото време триото SAINT ELECTRICS свиреше стабилен Stoner Metal на Alternative Hill сцената. Приятните звуци не компенсираха клишираните решения на бандата, докарващи стандартите на една голяма сцена до клубно равнище.

Разбираема е политиката на различни организатори да ограничават достъпа на различен вид навлеци от псевдо-журналистическа порода на събитията си (като мен, примерно). Но да ограничиш фотографите, акредитирани за фестивала да снимат само по време на първото парче на хедлайнерите, като през останалото време да НЕ бъдат допускани до концертите, е вече ново равнище на рекламния мениджмънт! „Световна практика!” – отбеляза пак някой си… Със задачата по напъждане на фотографи са натоварени доброволните сътрудници, за които има изискване да говорят сносен английски!?! Нормално, те не се справили с вменената си безумна функция, защото английският не е страшилище за българските фотографи… Разбира се, че фестивал от такъв мащаб трябва и да е в някаква разумна финансова рамка, за да има, все пак, кой да го организира! Но дори на фотографи, които са си закупили билет за трите дена от Hills of Rock, не им е било разрешено да снимат! Сякаш някаква завера с много тайни неща е имало в Пловдив, чиито фотоси изискват секретен подбор!?! Разбира се, една публика, която е позволила да фалират всичките ѝ рок списания и която очаква безплатни репортажи и статии за концертите, би следвало да очаква и липса на адекватни материали и реклама относно рок културата около себе си, както и липса на адекватно отношение на организаторите към отразяващите събитието! Искате нещо евтинко – заповядайте! За вас особена ценност представляват гастрономическите „експириънси” и приемате, че кръчми, които изхвърлят клиентите си, могат да рекламират менюто си като „преживяване”? Пак – заповядайте!

Предвид трудностите музиката им да бъде дефинирана, включително и от тях самите, интересен бе сетът на DRIVE YOUR LIFE. Крехки сенки тъкмо бяха започнали срамежливо да оправдават името „На тъмно” на сцената. Веселяшкото шоу на варненци може да се определи като Thrash`n`Roll. Ритмиката е по Rock`n`Roll равноделна, но върху нея се разполагат здрави рифове и силово пеене. Стилът им е роднина на творчеството на TANKWART – Pub-Thrash проекта на TANKARD. Групата събуди публиката за прашен мош-пит и звучеше много позитивно, но определението „groovie” би принизило музикалните им способности. DRIVE YOUR LIFE все още са на експедиция към себе си, което ще рече, че е интересно, изненадващо и готино да сте покрай тях.

След като разчупиха зародишната си черупка от Disco-Metal и успяха да направят турне, което поне мъничко да ги доближи до смисъла на името им, в началото на 2017 г. BATTLE BEAST издадоха албум, който бележеше идейното им изчерпване и известно завръщане към опростените леснослушаеми композиции. С начало на сета от този нов материал фините се представят на Hills of Rock. Липсата на каквато и да било иновативност от части се компенсира с някои сполучливи хармонии, рифове и вокали. Но дори сполучливите им композиции започват да доскучават в еднообразните си структурни решения. Това не пречи, разбира се, горещите техни почитатели от няколко десетки метри пред сцената да им се зарадват. Когато клавиристът им излиза по-напред, за да направи изящни мъжки вокални партии, в разчувствените си артикулации синтезаторът му увисва безполезен на колана си, но мощна клавирна партия продължава да звучи… Това рязко ми напомня, че има интересни сетове по другите сцени.

Базираното в Лондон трио DISTRICT 13 е сред най-свежите фестивални имена – техният дебютен албум предстои да излезе. Владетел на палките в него е Асен Милушев, познат като барабанист на българските групи BLACK HOLE и CRASHBRAKE.

Отдавна не бях чувал на живо нови, толкова откровени Rock`n`Roll композиции. Гласът и китарата на фронтмена Jon Wild тласка нещата ту в Indie Rock, ту в 70`s Psychadelic посока, но Rock`n`Roll основата не престава да е изявена. Класическите барабани са обогатени от майсторски преходи. Басистът Richard пипа доста фънки, за да позволи на китарата да не звучи самотна. Посланията не натежават и са подкрепени с припеви, прокламиращи разбираеми житейски удоволствия. Сценичното присъствие на Jon носи енергичността едновременно на Kurt Cobain и Sid Vicious. Единственото парче, което избяга от динамиката – „Vacation”, съчета някак в себе си grunge с хармония на EURYTHMICS. Съзнателно или не – накрая на сета на DISTRICT 13, гласът на вокалиста им загрубя в по-пънкарски нотки, което доста им отива. Иначе тоталният им Rock`n`Roll е вгледан както в независимата сцена, така и в шаблоните на стила по един класическо-иновативен начин. Имената на изцяло авторския им материал може и да са ви непознати, но това са песни, които ще влезнат в излизащия в близките месеци албум на бандата. По-късно, на самостоятелния им концерт в София, те ни подсказаха и къде точно търсят корените си…

          Сетлист DISTRICT 13:

1. Wild Flowers
2. When You Come Around
3. Shadows
4. Vacation
5. Detached
6. Dark Horse
7. Cantancerous
8. Soma
9. First Impressions

Гъсти бели облаци – стелеща се пелена пада върху феновете. Много рядко миризмата от скара може да бъде неприятна, но тук е така! Единственото нещо, с което може да се прехрани човек на този фест, е мазна балканска скара в малко незначителни разновидности. Нискокачествената кайма в бургерите се подава на клиентите студена, въпреки пушещите скари. Във възмазничкото си кюфте откривам фрагмент от бъркалка за кафе – сигурен съм, че е единственият такъв случай… Въпреки уверенията, че при всяка покупка ще получаваме касов бон с баланса по картата си, не видях да бъде издадена нито една касова бележка, където и да било на феста! Всеки продавач можеше да е маркирал каквото му хрумне на картата ми, без аз да разбера навреме. Факт е, че никой не бе злоупотребил с това! Толкова бедна, ограничена и скъпа кухня не съм виждал на нито един фестивал от Англия до Беларус! Най-евтиният бургер на Hills of Rock е по-скъп от разнообразните бургери на Wacken! Питам приятел, който има подвижна бус-сергия за храни, не е ли било възможно да ни спаси при този недоимък? „Оооо – Отвръща ми той с усмивка. – Наемите, които са обявени тук за търговци са такива, че само ще работя за някой друг!” Утолявам глада си с ясноосъзнато неудоволствие и убеждението, че не бих повторил.

Триото DOPE е разпънало  голям транспарант на главната сцена с логото си на фона на американското знаме. Името им е неизвестно за мен и очаквам групата, която е непосредствено преди JUDAS PRIEST, да си заслужава.

Звук с децибелите на MOTORHEAD ни блъсва, но качеството е съвсем друго!!! Простите Hardcore композиции са анархистично смесени с Hip-Hop вокални партии. Опитите за по-мелодични песни са омазани с добавени дискотечни бийтове и синтезирани клубни звуци. Ню-Йорк е белязал стила на бандата с неподредения си космополизъм. Композиционната разюзданост и освободеност е в пълен синхрон на името на групата, което е всъщност фамилията на идейният им създател – Edsel Dope. (Адски е „симпатично” да си Еди Наркомана по документи!) Колажността е абсолютизирана, като при логическите връзки, стимулирани от тежки сортове марихуана. Въпреки бекграунда, шумът често взима превес на сцената. DOPE правят кавър на „Speed” на Billy Idol, след което се анонсират като двадесетгодишна формация. Напрягам се да доловя посланията сред хаотичните музикални влияния. Не са много сложни, но нямат описване:

          „Die mada-faka, die!”

          „Burn, burn mada-faka!”

          „Fak-da Police!”

          „I love tо hate you, sex and drugs…”

Последното ми е любимо, но се налага да го избистря от членоразделните и нечленоразделните mada-faka думи и да го преведа така, както аз го разбрах: „Да вдигнем всички средният пръст! Нека младежите да повярват в себе си!” Не бих могъл да добавя нищо.

Някъде в далечината звучи „Омръзна ми”, обаче и на мен ми е омръзнало и присядам да вдъхна атмосфера в една редичка халби.

22:40 ч. Клавирна интродукция с вплетени теми от творчеството на JUDAS PRIEST звучи в тъмнината под тътена на овациите от 14 000 фена. Мощно влизане с новото „Firepower”, а огнените десени на сценичния декор и видеостената се сливат в дълбока панорама! Rob Halford в метални одежди води новата меса на братството. Предаваме се на удоволствието…

Същността на спектакъла на JUDAS PRIEST си е останал същият, но има някои подобрения за турнето за новия, изключително силен албум! На предишното им турне картините от видеостената бяха много наситени и до известна степен – натоварващи. Колажът от видеа, символи, кадри и събития бе много смислен, режисиран като филмова продукция, но отнемаше от вниманието, което заслужава групата. Сега посланията са по-буквални и не толкова натоварващи. Преди всяко парче се показва обложката на албума, от който е то. Символът на групата, огньове и фрагменти от видеа се редуват в едни по-директни послания. Така може да наблюдаваме и самата група.

Липсата на оригиналното китарно дуо е чуваема до голяма степен. Но да чуеш вечните песни на класиците в по-свеж прочит, всъщност, е шанс, който тепърва ще оценяваме! Поне за мен, криещият се от прожекторите китарист, продуцент и виден траш-композитор Andy Sneap не само се справя с ролята си в JUDAS PRIEST, но и оставя отпечатък с почерка си. Halford сменя металните „смокинги” между песните. Няма ги 80-тарските китарни и дръм сола. Класика след класика се коват от ветераните в представление на удоволствието! Изключителният подбор от нови и стари песни говори, че групата прави преди всичко непреходна музика, която покорява със своето качество.

Би било добре хората, които за 50 години са успели да видят JUDAS PRIEST веднъж, да не се изенадват от това, че не чуват студийния запис на „Breaking the Law” на живо! Да, когато Halford се движи по граничните способности на гласа си, саундинженерите му правят звученето, но истинските фенове не желаем прилепови фалцети, а да можем все още да попеем с хората, които са ни вдъхновявали десетилетия! Единствената наистина слаба част от шоуто бе избутването на мотора на сцената под семпъла на шум от двигател. Всичко останало бе чисто удоволствие, което сякаш свърши твърде бързо за своите час и 35 минути. Мощните викове за бис бяха посрещнати с прощален надпис на видеостената, тиха музика и поклон.

          Сетлист JUDAS PRIEST:

         Intro

1. Firepower
2. Grinder
3. Sinner
4. The Ripper
5. Lighting Strike
6. Bloodstone
7. Saints in Hell
8. Turbo Lover
9. Tyrant
10. Night Comes down
11. Freewheel Burning
12. Rising From Ruins
13. You`ve Got Another Thing Comin`
14. Hell Bent for Leather
15. Painkiller
16. Metal Gods
17. Breaking the Law
18. Living After Midnight

Този ден твърдо бях решил да не изнасилвам сетивата си с откровено чалгаджийската музика на KULTUR SHOCK. Докато поне 10 000 от събралото се множество бавно се изнизвахме към изхода, въпросната формация ни обля с последния си сингъл и други части от творчеството си. Поне вокалистът  им не беше с босняшките си потури! Не знам и кой садистично настроен менажер бе решил да затапи с чалга великите хедлайнери първите два дена? Бавно стигайки до изхода, виждам че половината от него е блокиран, за да може трима техно фена да влязат на нощната част на феста!?! Навсякъде другаде оборът щеше да бъде пометен от тълпите, но ние бавно чакахме да пропълзим по тесните три пътечки за навън… Ех, онези 500…

Rock Thrashler

21.07.2018, Hills of Rock